Брокерката не се постара да скрие разочарованието си, че се среща с Робин, а не със Страйк. Беше слаба и безцветна блондинка на четиресет и две, чиято прекалено просветлена коса отблизо имаше текстурата на тънка тел. На Робин тя ѝ се стори несимпатична, докато в края на интервюто не заговори за съпруга си, чийто бизнес фалирал и сега работел от вкъщи, което го оставяло за дълги часове насаме с бавачката.
– Четиринайсет години – каза брокерката. – Четиринайсет години, три деца и сега...
Скри очи зад треперещите си ръце и Робин, която бе с Матю още от училище, изпита към жената при все неприканващата ѝ външност внезапен проблясък на съчувствие.
След като новата клиентка си тръгна, Робин повика Морис в офиса и му възложи наблюдение над бавачката в първия ден.
– Дадено – отвърна той. – Какво ще кажеш да наречем клиентката БК?
– Какво значи това? – попита Робин.
– Богата кучка – ухили се Морис. – Фрашкана е с пари.
– Не – без усмивка отряза Робин.
– Опа! – повдигна вежди Морис. – Феминистко предупреждение, а?
– Нещо такова.
– Ами тогава...
– Ще я наречем госпожа Смит, на улицата, на която живеят – студено изрече Робин.
През следващите няколко дни Робин поемаше своя ред да наблюдава бавачката, брюнетка с лъскава коса, която донякъде ѝ напомняше Лорелай, бивша приятелка на Страйк. Децата на брокерката очевидно обожаваха бавачката, а същото беше, както се опасяваше Робин, и с техния баща. Макар че нито веднъж не я докосна като любовник, демонстрираше всички признаци на хлътнал до ушите мъж: отразяваше като огледало езика на тялото ѝ, смееше се прекалено силно и продължително на шегите ѝ, бързаше да ѝ отвори врати и порти.
Няколко вечери по-късно Робин задряма зад волана за няколко секунди, докато караше към къщата на Елинор Дийн в Стоук Нюингтън. Събуди се стресната, мигом включи радиото и отвори прозореца, при което очите ѝ се насълзиха от студения смог, нахлул отвън, но във всеки случай инцидентът я изплаши. През следващите няколко дни увеличи консумацията на кофеин в усилие да се поддържа будна. Това пък я направи леко нервна и едва успяваше да заспи в редките случаи, когато излезеше такава възможност.
Робин винаги бе извънредно предпазлива със служебните пари, не по-малко от самия Страйк, и се отнасяше към всяко похарчено пени като удържано от собствената ѝ заплата. Този навик за пестеливост се запази при нея, макар че оцеляването на агенцията вече не висеше на косъм като преди. Робин бе наясно, че Страйк вземаше много малко пари от бизнеса за свои собствени нужди и предпочиташе печалбите да остават в агенцията. Продължаваше да води спартанско съществуване в двете стаички и половина над офиса и имаше месеци, когато тя, съдружникът на заплата, отнасяше у дома си повече пари от старшия съдружник и основател на фирмата.
Всичко това добави към чувството ѝ на вина, когато се регистрира в хотел „Премиър Ин“ в Лемингтън Спа в неделя вечерта преди откриването на изложбата на Сачуел. Градът беше само на два часа път с кола; Робин знаеше, че можеше да пристигне рано сутринта в понеделник, вместо да преспи там. Беше толкова изтощена обаче, че се опасяваше да не заспи отново на волана.
Оправда пред себе си хотелската стая с аргумента, че си оставяше двайсет и четири часа преди откриването на изложбата. Така имаше време да погледне църквата, където Марго уж беше видяна седмица след изчезването ѝ. Взе също така със себе си фотокопия от всички бележки на Талбът с хороскопи с намерението да ги проучи в тишината на хотелската си стая. Към тях добави купената на втора ръка „Твоето място в слънцето“ от Еванджелин Адамс, неотваряно тесте карти таро и екземпляр от „Книга на Тот“. Не беше казала на Страйк, че ги е купила, така че не се канеше да си възстановява разноските по тях.
Колкото и да обичаше Лондон, родената в Йоркшър Робин понякога копнееше за дървета, открити пространства и хълмове. Шофирането ѝ по безличната магистрала М40 покрай селца и махали с архаични имена като Мидълтън Чени, Темпъл Хердюуайк и Бишъпс Ичингтън ѝ даваха поглед към равни зелени поля. В хладния влажен ден се усещаше приятен полъх на пролет и от пролуките между струпаните бели облаци в ландроувъра нахлуваше ярка слънчева светлина, на която отражението на Робин в прашното стъкло до нея наподобяваше бледосив призрак. Наистина се налагаше да почисти колата; всъщност бяха ѝ се натрупали всевъзможни дребни лични задължения, докато работеше нонстоп за агенцията, като да позвъни на майка си, чиито обаждания избягваше, на адвокатката си, оставила съобщение за скорошното медиаторство, без да се споменава скубане на вежди, купуване на нов чифт ниски обувки и превеждането в банковата сметка на Макс на нейната половина от общинския данък.