Дали ѝ се привиждаха разни неща? Не беше ли една от думите „вирго“, тоест „дева“, или бе прекарала твърде много време да си блъска главата над бележките на Талбът с хороскопи? И все пак колкото повече се взираше, толкова повече надписът приличаше на „вирго“.
Напоследък Робин свързваше този зодиакален знак с двама души: някогашния ѝ съпруг Матю и Дороти Оукдън, овдовялата секретарка в някогашната медицинска служба на Марго. Робин бе станала толкова умела в разчитане на бележките на Талбът, че щом видеше знака на Дева, в ума ѝ автоматично изникваше името Дороти. Сега извади телефона си и леко се окуражи, като се увери, че не ѝ се привижда нещо въображаемо: това бе последният дом на някой си Джеймс Вирго Дън.
Но защо Марго би се интересувала от него? Робин извади на екрана си генеалогичната страница за хора с фамилия Вирго и Дън и научи, че мъжът, чиито кости сега лежаха на крачки от нея, е роден в Ямайка, където е притежавал четиресет и шест на брой роби.
– Няма защо да ми е мъчно за теб тогава – промърмори Робин.
Тя пъхна телефона в джоба си и тръгна по периметъра към предната фасада на църквата, докато стигна до големи дъбови двойни врати, подсилени с железен обков. Докато се изкачваше по каменните стълби, чу тихо пеене на химн. Естествено: беше неделя сутрин.
След моментно колебание Робин отвори вратата възможно най-тихо и надникна вътре. Пред нея се разкри огромно и мрачно пространство: излъчващи мраз сиви каменни параболи, трийсетина метра студен въздух помежду паството и тавана. Несъмнено в периода на Регентството е имало нужда от подобна голяма църква, когато хората са се стичали в града с минерални извори, за да пият от водите му, но в днешни времена богомолците изобщо не можеха да я запълнят. Клисар в черна дреха се озърна да я погледне; Робин му се усмихна с извинение, затвори тихо вратата и се върна на тротоара, до голяма модерна стоманена скулптура с усукана тел, очевидно предвидена да представи лековития извор, около който бе построен градът.
Близък пъб тъкмо отваряше врати, а на Робин ѝ се пиеше кафе, така че прекоси улицата и влезе в „Старата библиотека“.
Вътре, макар и обширно, не бе тъй мрачно като в църквата и в интериора преобладаваха оттенъци на кафявото. Робин си взе кафе, настани се в закътан ъгъл, където не можеше да бъде наблюдавана, и потъна в абстрактни размишления. Онова, което бе зърнала от вътрешността на църквата, не ѝ бе подсказало нищо. Марго беше атеистка, но църквите бяха едни от малкото места, където човек можеше да седне да помисли, без да бъде обезпокояван. Дали Марго бе привлечена от „Вси светии“ от същия смътен импулс, някога накарал Робин да седне на дървена пейка в неизвестно гробище, за да поразсъждава над окаяното състояние на брака си?
Робин остави чашата с кафе, отвори голямата чанта за през рамо, която бе взела със себе си, и извади фотокопията от тетрадката на Талбът, където се споменаваше Пол Сачуел. Приглади ги и хвърли бегъл поглед на двамата мъже, които седнаха на близка маса. Онзи с гръб към нея бе висок и масивен, с тъмна къдрава коса и преди да си напомни, че нямаше как да е Страйк, в гърдите ѝ припламна радостно вълнение.
Непознатият, изглежда, усети, че Робин го наблюдава, и се извърна, преди тя да е успяла да отклони поглед. Мярнаха ѝ се очи сини като на Морис, безволева брадичка и къс врат, преди да сведе глава над бележките с хороскопи. Усети, че се изчервява, и изведнъж ѝ бе невъзможно да разтълкува рисунките и символите пред нея.
Обзе я нелогично силен срам от това, че погледът ѝ се бе срещнал с този на непознат. Под лъжичката ѝ загаснаха последните искри на възбуда, почувствана от лъжовното впечатление, че вижда Страйк.
Просто мигновено погрешно възприятие – каза си. – Няма за какво да се тревожиш. Успокой се.
Но вместо да чете бележките, Робин закри лице с длани. В този непознат бар, с отслабена от изтощението съпротива, Робин съзнаваше, че отбягва въпроса за това какво наистина бе изпитвала към Страйк през последната година. Беше заета да се откъсне психически от Матю, да свикне с новото си жилище и новия си съквартирант, справяше се с безпокойството и критичното отношение на родителите си, отблъскваше постоянно досаждащия Морис, изплъзваше се на вбесяващата решимост на Илза да я сватосва, работеше два пъти по-усилено от преди, така че никак не бе лесно да мисли за нещо друго, дори за толкова съдбовен въпрос като този какво в действителност изпитва към Корморан Страйк.