Сега, в ъгъла на този кафяв пъб, с нищо друго, което да я разсее, Робин неволно се замисли за онези нощи по време на сватбеното пътешествие, когато бе обхождала посипания със ситен бял пясък бряг, след като Матю си легнеше. Тогава се бе питала дали е влюбена в човека, който тогава беше неин шеф, не съдружник. Беше издълбала дълбок ров на плажа, движейки се напред и назад, преди да реши, че отговорът е „не“, че чувството ѝ е смесица от приятелство, възхищение и благодарност за възможността, която ѝ бе дал да се впусне в мечтаната отдавна кариера, станала невъзможна в представите ѝ. Тя харесваше съдружника си, уважаваше го, беше му признателна. Това беше то. Това беше всичко.
Само дето... припомни си какво удоволствие бе изпитала да го види в „Кафе Ноутс“ след едноседмично отсъствие, колко щастлива се чувстваше, независимо от обстоятелствата, щом зърнеше името на Страйк да светне на екрана на телефона ѝ.
Сега, почти уплашена, се застави да си мисли колко непоносим можеше да бъде Страйк: навъсен, неразговорчив, неблагодарен, далеч не красавец с неговия чупен нос и коса, която сам той описваше като „срамно окосмяване“, ако бъдеше сравнен с Матю или дори с Морис...
Но той беше най-добрият ѝ приятел. Това признание, което дълго беше избутвала от съзнанието си, доведе до почти болезнено свиване на сърцето ѝ, и то главно защото съзнаваше как е невъзможно някога да го каже на Страйк. Можеше да си го представи настръхнал срещу нея като стъписан бизон при такова неприкрито изявление за привързаност, разклащащо бариерите, издигнати от него, за да предотвратят прекалено сближаване. И все пак имаше известно облекчение в това да си признае болезнената истина: тя държеше силно и от цялото си сърце на своя съдружник. Доверяваше му се за важните неща: че ще предприеме правилните стъпки по правилната причина. Възхищаваше се на ума му и оценяваше неговата упоритост, а още повече самодисциплината му, каквато малцина физически здрави мъже биха могли да поддържат. Често биваше смайвана от почти пълната липса на самосъжаление у него. Обичаше стремежа му към справедливост, споделян от нея самата, непреклонната решителност да решава случаите.
Имаше и още нещо, крайно необичайно. Страйк никога не ѝ бе причинил и най-малък физически дискомфорт. За дълго време бяха единствените двама служители на агенцията, часове наред бяха прекарвали един до друг в офиса и вярно, че Робин беше висока жена, но той бе къде по-едър от нея, само че никога не я бе накарал да го почувства, както се случваше с много мъже, дето дори не се опитваха да бъдат застрашителни, а просто имаха желание да се поперчат – както пауните разперват опашки. Матю така и не бе надмогнал недоволството си, че двамата са непрестанно заедно в тясното офис пространство, не бе способен да повярва, че Страйк не се възползва от ситуацията да я сваля, та макар и дискретно.
Но Робин, неизменно свръхчувствителна към нежелано докосване, похотлив поглед, хвърлен изкосо, нарушаване на личното пространство, прекрачване границите на условностите, никога не бе изпитвала покрай Страйк онова усещане, сякаш се сгърчва в кожата си, предизвикано от опити да се придвижат отношенията на ново ниво. Страйк бе дълбоко резервиран относно собствения си личен живот и макар това понякога да я объркваше и разстройваше (беше ли върнал все пак обаждането на Шарлот, или не?), неговата пристрастеност към дискретност важеше и за околните. Никога не бе имало излишно докосване под претекст за услужливост, никакво пускане на ръка под кръста, никакво стискане над лакътя, никакъв поглед, от който кожата ѝ да настръхне или да ѝ причини потребност да се прикрие: все наследство от срещите ѝ със склонни към насилие мъже, които я бяха белязали по безброй видими и невидими начини.
Искрено казано (защо да не си признаеше всичко сега, когато бе толкова уморена и защитите ѝ бяха снижени), за четири години можеше да си припомни само два момента, когато бе изпитала увереност, че Страйк я вижда като жена, достойна да бъде желана, не като приятелка, стажантка или по-малка сестра.
Първият бе, когато тя му послужи за модел и облече зелената рокля на „Кавали“ при първото им разследване заедно – тогава отклони поглед от нея, сякаш блясъкът насреща му бе твърде ослепителен. Впоследствие тя се засрами от собственото си поведение, не бе искала да му се покаже прелъстителна и провокативна, желанието ѝ бе просто да извлече информация от продавачката. Но после той ѝ подари зелената рокля, като си мислеше, че няма да я види повече, и тя се запита дали по този начин Страйк не ѝ пращаше послание, че не се отрича от онзи си поглед, че тя действително е изглеждала прекрасно с роклята, и това подозрение не я притесни, почувства се от него щастлива и поласкана.