– Мм – промълви неопределено Робин. – Питах се дали той ще присъства на откриването. Имам предвид Пол Сачуел.
– Май каза, че ще се отбие – отвърна мъжът.
– Ще се отбие? Искате да кажете, че е тук? В Англия?
– Ами да – потвърди мъжът, леко изненадан. – Във всеки случай вчера беше тук. Дойде да погледне как ги окачват.
– Чух го да казва, че гостувал на роднини – обади се жената в черно, доволна за повод да поговори с друг и да се отърве от ядосаната жена с лента в косата.
– Случайно да имате адреса, където е отседнал? – попита Робин.
– Не – отговори младата жена, вече заинтригувана. Явно местните художници обикновено не се радваха на такъв интерес. – Но ако желаете, може да оставите вашето име и адрес и ако намине, ще му кажа, че желаете да разговаряте с него.
Тъй че Робин придружи младата жена до рецепцията и написа на лист хартия името и телефонния си номер, а после с развълнувано сърце отиде в кафето, взе си капучино и седна до витрина, гледаща към градината, където имаше добра видимост към хората, влизащи в сградата.
Дали да не се регистрираше отново в „Премиър Ин“ и да чака тук, в Лемингтън Спа, Сачуел да се появи? Би ли сметнал Страйк, че си струва да изостави другите случаи и да остане тук с надеждата да види Сачуел? Днес беше погребението на Джоун, нямаше как да го обременява с такъв въпрос.
Запита се какво ли правеше съдружникът ѝ сега. Може би вече се обличаше за службата. Дядо ѝ по майка беше починал точно преди тя да напусне университета: прибра се у дома за погребението и повече не се върна. Помнеше много малко от самото събитие: бе вложила всичките си сили да поддържа крехка фасада на спокойствие и си припомняше странното чувство, че сякаш е отделена от тялото си, че е чуплива като яйчена черупка, докато отговаряше на уплашените въпроси на роднини, които знаеха какво ѝ се е случило. Спомняше си също, че Матю през цялото време я държеше за ръката. Откъснал се бе от занятията и от важен мач по ръгби, за да дойде и да бъде с нея.
Единственото друго погребение, на което бе присъствала, бе, когато преди четири години със Страйк отидоха на кремацията на убито момиче по време на първото им разследване на убийство заедно – стояха в дъното на безличния крематориум зад малкото присъстващи. Това беше, преди Страйк да приеме да я задържи за постоянно, когато беше само временна секретарка и Страйк ѝ бе позволил да участва в разследването. Като се замисли за погребението на Рошел Онифаде, Робин си даде сметка, че още тогава връзките ѝ с Матю отслабваха. Не го бе осъзнала още, но бе открила нещо, което желаеше повече от това да бъде съпруга на Матю.
Робин допи кафето си, отскочи набързо до тоалетната и се върна в галерията с надеждата Сачуел да се е появил в нейно отсъствие, но той не се виждаше никъде. Бяха дошли няколко души да се разходят из временната изложба. Картините на Сачуел привличаха най-голям интерес. След като влезе повторно в залата, Робин се престори на заинтересувана от стара чешма в ъгъла. Беше отрупана с каменни гирлянди и зейнали лъвски глави и от нея някога бе текла лековитата минерална вода. Отвъд нея имаше друго помещение в пълен контраст с изчистеното модерно пространство зад гърба ѝ. Беше осмоъгълно, иззидано с тухли, с много висок таван и прозорци от бристълско синьо стъкло. Робин влезе вътре: беше – или бе било някога – турски хамам, парна баня и наподобяваше малък храм. В най-високата точка на сводестия таван имаше купол, украсен със стъклена звезда с осем лъча и висящ от нея фенер.
– Приятно е да се види малко езическо влияние, нали?
В гласа се усещаше смесица от кокни и едва доловим гръцки акцент. Робин се извърна и видя застанал насред хамама облечен в джинси и износена дънкова риза възрастен мъж с хирургическа превръзка върху лявото око, натрапваща се с белотата си върху тъмната му като стара теракота кожа. Рошавата му бяла коса стигаше до раменете, а през незакопчаните копчета на ризата се виждаше побеляло гръдно окосмяване. Около сбръчканата му шия имаше сребърна верижка, а пръстите му бяха украсени със сребърни пръстени с тюркоази.
– Вие ли сте младата дама, дето е искала да говори с мен? – попита Пол Сачуел и с усмивката си разкри жълто-кафяви зъби.
– Да, аз съм – кимна Робин. – Казвам се Робин Елакот – добави и протегна ръка.
Незакритото му око обходи лицето и фигурата ѝ с очевидно одобрение. Задържа твърде дълго ръката ѝ, но Робин продължи да се усмихва, след като я издърпа, извади от чантата си визитка и му я подаде.
– Частен детектив? – промърмори Сачуел, като я прочете, и усмивката му помръкна леко. – За какво е това, дявол го взел?