– Да, разбира се – отвърна Сачуел и също ѝ отправи усмивка, която отново изкара на показ потъмнелите му зъби, но веднага взе меню и се залови да го разглежда.
– Нали няма да възразите да си водя бележки? – осведоми се Робин и извади бележника си.
– Моля – каза Сачуел и я погледна над менюто с единственото си открито око, което проследи движенията ѝ при отварянето на бележника и щракването на химикалката.
– Моля да ме извините, ако някой от тези въпроси...
– Сигурна ли сте, че не искате истинско питие? – прекъсна я Сачуел, който си беше поръчал бира. – Мразя да пия сам.
– Няма как, шофирам – припомни Робин.
– Можете да останете да пренощувате. Не при мен, не се бойте – добави бързо с усмивка, която при толкова възрастен човек изглеждаше като похотлива гримаса на сатир. – Имах предвид да идете в хотел, разноските ви ще се осребрят. Предполагам, че семейството на Марго ви плаща доста кръгла сума за това разследване.
Робин само се усмихна и каза:
– Налага се да се върна в Лондон. Доста натоварени сме. Ще ми е много полезно да науча повече за Марго – продължи. – Как се запознахте?
Той ѝ разправи историята, която тя вече знаеше – как бил заведен в клуба на „Плейбой“ от клиент и там видял дългокракото деветнайсетгодишно момиче със заешки уши и опашчица.
– И завързахте приятелство?
– Ами не знам дали бих го нарекъл така – отвърна Сачуел. Отправи студен поглед към Робин и додаде: – Имахме много силна сексуална връзка. Тя беше девствена, като се запознахме.
Робин не свали дежурната си усмивка. Нямаше да му се даде да я смути.
– Тя беше на деветнайсет. Аз бях на двайсет и пет. Красиво момиче – въздъхна. – Ще ми се да бях запазил снимките, които ѝ бях направил, но след изчезването ѝ ми се стори нередно да ги държа.
Робин отново чу в главата си гласа на Уна: „Той ѝ правеше снимки. Сещате се. От онези снимки“. Вероятно тъкмо за тези недискретни или неприлични снимки говореше Сачуел, защото надали би почувствал за нередно да задържи обикновени снимки.
Сервитьорката се върна с бира за Сачуел и диетична кола за Робин. Поръчаха храна след бърз преглед на менюто: салата с пиле и бекон за Робин, пържола с пържени картофи за Сачуел. Когато сервитьорката се оттегли, Робин го попита, макар да знаеше отговора:
– Колко дълго бяхте заедно?
– Общо две години. Разделихме се, после пак се събрахме. Тя се сърдеше, че използвам други модели. Ревнуваше. Марго не бе създадена да бъде муза на художник. Мразеше да седи неподвижно, без да говори, ха-ха... Не, истината е, че силно си бях паднал по Марго Бамбъро. Тя не беше стандартното момиче зайче, имаше нещо повече у нея.
Естествено, че е имало – помисли си Робин, макар че все така се усмихваше любезно, – станала е лекарка, по дяволите.
– Рисували ли сте я някога?
– Да – отговори Сачуел, – няколко пъти. Две-три скици и портрет в цял ръст. Продадох ги, имах нужда от пари. Ще ми се да не го бях правил.
Той изпадна в моментен размисъл и окото му обходи пъба, а Робин се почуди дали истински се бяха пробудили спомени зад това силно загоряло и сбръчкано лице, толкова тъмно, че сякаш бе издялано от тиково дърво, или той просто играеше ролята, която се очакваше от него, когато мъжът промълви тихо:
– Страхотно момиче беше Марго Бамбъро.
Отпи от бирата си, после подхвърли:
– Съпругът ѝ ви е наел, нали?
– Не, дъщеря ѝ – отвърна Робин.
– О – рече Сачуел, – да, имаше дете. Нямаше вид на жена, която е раждала, когато я срещнах след женитбата ѝ. Беше си все така стройна. И двете ми съпруги наддаваха с по пет-шест килограма след всяко дете.
– Колко деца имате? – попита любезно Робин.
Щеше ѝ се да побързат с донасянето на храната. По-трудно бе да станеш и да си тръгнеш, докато пред теб има храна, а инстинктът ѝ подсказваше, че настроението на Пол Сачуел скоро можеше да се промени.
– Пет – отвърна Сачуел. – Две от първата ми жена и три от втората. Не беше по план, последните двама бяха близнаци. Всичките са вече големи хора, слава богу. Децата и живописта не се връзват. Обичам ги – изрече малко троснато, – но Сирил Конъли е прав. Бебешката количка е враг на всички обещания.
Хвърли ѝ кратък поглед с единственото си зрящо око и отсече рязко:
– Значи, съпругът на Марго още си мисли, че имам нещо общо с изчезването ѝ, а?
– Какво имате предвид с „още“? – попита Робин.
– Той е съобщил името ми на полицията – каза Сачуел. – Във вечерта, когато тя изчезна. Не мога да го виня, нещата сигурно наистина са изглеждали подозрителни. И аз вероятно бих постъпил така, ако жена ми е срещнала старо гадже точно преди да духнат... да изчезнат, исках да кажа.