Храната пристигна: пържолата и пържените картофи на Сачуел изглеждаха апетитни, но Робин, твърде съсредоточена върху въпросите си, не бе дочела дребния шрифт. Очакваше салата, а получи дървено плато с парчета топли наденички, хумус и лепкава маса от залети с майонеза листа – нещо твърде трудно за ядене, докато водиш бележки.
– Искате ли картофки? – предложи Сачуел и бутна към нея малката метална кофичка, в която бяха поставени.
– Не, благодаря – усмихна се Робин. Гризна от една солета и продължи с химикалка в дясната ръка. – Марго говори ли ви за Рой, когато се натъкнахте на нея?
– Малко – отвърна Сачуел с пълна с пържола уста. – Даваше вид, че всичко е наред. Както е обичайно, като срещнеш бившия си, нали? Преструваш се, че според теб си взел правилното решение. Без съжаления.
– А вие мислите ли, че тя съжаляваше? – попита Робин.
– Не беше щастлива, личеше си. Държеше се смело, но ми се видя нещастна. Разбита.
– Само този единствен път ли се видяхте?
Сачуел задъвка пържолата си и се загледа замислено в Робин. Най-после преглътна и каза:
– Четохте ли показанията ми пред полицията?
– Да – отвърна Робин.
– Ами тогава отлично знаете – размаха срещу нея вилицата си Сачуел, – че беше само един път. Нали така?
Той се усмихна, като се опита да пробута намекнатото предупреждение като шеговито, но Робин усети стаената агресия.
– И тъй, отидохте да пийнете и да си поприказвате – продължи тя лековато, като не даде вид да е забелязала подтекста, предизвикваше го да мине към оправдания, а той продължи с по-мек тон.
– Да, отидохме в някакъв бар в Камдън, недалече от моя апартамент. Тя беше ходила на домашно посещение при пациент.
Робин си го записа в бележника.
– А помните ли за какво говорихте?
– Тя ми каза, че се е запознала с мъжа си в института по медицина, че бил многообещаващ още тогава. Какъв беше по специалност? – подхвърли, както се стори на Робин, с насилена безгрижност. – Кардиолог или нещо такова?
– Хематолог – каза Робин.
– Това нещо за кръвта ли беше? Да, тя винаги се е впечатлявала от умни хора. Не ѝ хрумваше, че и те могат да бъдат гадини като всички останали.
– Нима останахте с впечатление, че доктор Фипс е гадина? – все така лековато попита Робин.
– Не точно, но както разбрах, бил сухар и малко нещо мамино момченце.
– Това кой ви го каза? – поинтересува се Робин с химикалка, увиснала над листа.
– Някой, който го познаваше – вдигна рамене. – Вие не сте ли омъжена? – попита той с поглед към пръста ѝ без халка.
– Живея с някого – кратко отвърна Робин.
Бе се научила да дава този отговор, за да отбива опити за флирт от свидетели и клиенти, да издига бариери.
– Аха – рече Сачуел. – Винаги съм смятал, че мацка, дето живее с някого без брак, явно много го обича. Защото нищо не я задържа при него освен чувствата ѝ.
– Сигурно сте прав – каза Робин с кратка усмивка. – Отгатваше, че той се опитва да я разсее. – Марго спомена ли ви за нещо, което я тревожи или ѝ създава проблеми? Било у дома или в работата?
– Казах ви, всичко беше само фасада – отговори Сачуел и похапна картофки. – Чудесна работа, чудесен съпруг, чудесно дете, чудесна къща. – Преглътна. – Аз от своя страна ѝ отвърнах със същото. Похвалих ѝ се, че подготвям изложба, че съм получил награда за една от творбите си, че свиря в група, че имам приятелка... което беше лъжа – добави и леко изпръхтя. – Онова маце го помня само защото се разделихме по-късно същата вечер. Не ме питайте за името ѝ. Не останахме заедно задълго. Имаше дълга черна коса и голяма татуировка на паяжина около пъпа си, основно това ми се е запечатало. Но тъй или иначе, скъсах с нея. След като отново видях Марго...
Той се поколеба. Погледът в непокритото му око бе разфокусиран, когато заговори отново.
– Бях на трийсет и пет. Странна възраст е. Осъзнаваш, че и ти ще станеш на четиресет, не се случва само на другите хора. Вие на колко сте? На двайсет и пет?
– На двайсет и девет – отговори Робин.
– Жените по-рано започват да се притесняват, че остаряват – отбеляза Сачуел. – Имате ли деца вече?
– Не. И тъй, Марго не ви ли спомена нещо, което би предположило причина да изчезне по свое желание?
– Марго не би заминала по такъв начин, че да остави всички съсипани – отсече Сачуел, също тъй категоричен по въпроса като Уна. – Тя беше невероятно отговорен човек. Добро и примерно момиче.
– Не направихте ли планове да се видите отново?
– Нямаше планове – отвърна Сачуел, дъвчейки картофи. – Споменах ѝ, че групата ми ще свири в „Дъблин Касъл“ следващата седмица. Казах ѝ: „Отбий се, ако ти е на път“, но тя каза, че няма да има възможност. „Дъблин Касъл“ е пъб в Камдън – добави Сачуел. – Може още да съществува.