– Хендрикс, да. Беше мой агент по онова време – каза Сачуел.
– Към шест и половина сте излезли да хапнете в местно кафе, където сте разговаряли с касиерката, тя си го спомня. После сте се върнали у дома си да се преоблечете и отново сте излезли да се видите с приятели в бар „Джо Блогс“ към осем часа. Всичките трима приятели, с които сте пили там, са потвърдили посоченото от вас. Имате ли да добавите нещо към това?
– Не – отвърна Сачуел и Робин забеляза известно облекчение у него. – Така беше.
– Познатият на Рой Фипс един от тези приятели ли беше? – вметна небрежно Робин.
– Не – отвърна Сачуел без усмивка и смени темата. – Дъщерята на Марго трябва да е на близо четиресет вече?
– Навършила ги е миналата година.
– Гледай ти – поклати глава Сачуел. – Как лети времето...
Едната от махагоново кафявите му ръце, сбръчкана и украсена с масивни сребърни пръстени с тюркоази, направи плавен жест като на летящо хартиено самолетче.
– И ето че един ден вече си стар, без да си усетил как времето се е изнизало покрай теб.
– Кога се преселихте в чужбина?
– Отначало нямах такова намерение. В края на седемдесет и пета тръгнах да попътувам – каза Сачуел.
Вече почти беше привършил с пържолата си.
– Кое ви накара...?
– От известно време мислех да го направя – отвърна Сачуел. – Но след като Крийд уби Марго... не знам, прииска ми се да сменя обстановката.
– Значи, това мислите, че ѝ се е случило? Че Крийд я е убил?
Той лапна последното парче от пържолата си, задъвка го и го преглътна, преди да отговори.
– Ами да. Очевидно отначало предполагах, че е зарязала съпруга си и се е скатала някъде. Но тя така и не се появяваше и... да, всички си мислеха, че е дело на Касапина от Есекс, включително полицията. И не само онзи сбърканият, а и вторият разследващ, който пое случая след него.
– Лоусън – подсказа Робин.
Сачуел повдигна рамене, сякаш името на полицая беше без значение, и попита:
– Ще проведете ли интервю с Крийд?
– Надяваме се.
– Защо би ви казал истината сега?
– Той обича известността – отвърна Робин. – Може да му се понрави идеята във вестниците да се вдигне шум около него. И тъй, изчезването на Марго беше шок за вас, така ли?
– Ами да, очевидно – отвърна Сачуел, като чистеше зъбите си с език. – Току-що я бях видял отново и... Няма да се преструвам, че още бях влюбен в нея или нещо такова, но... Били ли сте замесена някога в полицейско разследване? – попита я той с известна агресивност.
– Да – отвърна Робин. – В няколко. Стресиращо и плашещо е. Всеки път.
– Ами ето нà, сама разбирате – рече Сачуел, поомекнал.
– Кое ви накара да изберете Гърция?
– Всъщност не я избрах. Имах наследство от баба ми и реших да пообиколя Европа, да рисувам... Минах през Франция и Италия и през седемдесет и шеста пристигнах в Кос. Започнах работа в бар. В свободното си време рисувах. Продавах доста картини на туристи. Запознах се с първата си съпруга... и повече не си тръгнах – заключи Сачуел с вдигане на рамене.
– Исках да ви попитам и за нещо друго – каза Робин и върна листовете с показанията на дъното на чантата си. – Открихме, че Марго евентуално е била забелязана седмица след изчезването си. Фактът не е бил съобщен в полицията.
– Нима? – попита, заинтересуван, Сачуел. – И къде?
– В Лемингтън Спа – отвърна Робин. – В гробището на църквата „Вси светии“.
Плътните побелели вежди на Сачуел се вдигнаха и изпънаха лепенката върху превръзката над окото му.
– „Вси светии“? – повтори с явно изумление.
– Разглеждала гробовете. Била боядисала косата си черна.
– Кой е видял това?
– Мъж, дошъл в района с мотоциклета си. Две години по-късно разказал за случката на сестрата от медицинската служба „Сейнт Джон“.
– Разказал е на сестрата?
Сачуел стисна здраво челюсти.
– И какво още ви разправи сестрата? – попита той с изпитателен поглед към лицето на Робин.
Внезапно и съвсем неочаквано изглеждаше ядосан.
– Познавате ли Джанис? – попита Робин, като се почуди защо той е толкова сърдит.
– Така се казваше, значи? – промърмори Сачуел. – Не можех да си спомня.
– Познавате я, значи?
Сачуел лапна още картофки. Робин отгатваше, че той обмисля колко да ѝ каже, и изпита онзи познат прилив на вълнение, който осмисляше дългите и тягостни часове работа, безкрайното чакане, лишаването от сън.
– Дай ѝ само да рови за неприятности на тая сестра. С Марго не се харесваха. Марго ми каза, че тя не я харесва.
– Кога беше това?