– При срещата ни на улицата, както ви казах...
– Посочихте, че не сте говорили за работа.
– Е, това ми го каза. Имали някаква разправия. Не знам, тя го спомена мимоходом. Сподели, че не харесва медицинската сестра – повтори Сачуел.
Сякаш под тъмната като гьон кожа изплува сурова маска: леко комичният сбръчкан флиртаджия се смени със злобен едноок човек. Робин си припомни как долната част на лицето на Матю се стягаше, когато бе ядосан, и му придаваше вид на куче с намордник, но тя не се стряскаше. Усети у Сачуел същия примитивен инстинкт за самосъхранение като у бившия си мъж. Каквото и да бе причинявал Сачуел на Марго или на напусналите го съпруги, хубавичко трябваше да си помисли, преди да зашлеви Робин в пълен с хора пъб, и то в град, където живееше сестра му.
– Май че се нервирахте? – подхвърли Робин.
– Естествено, че се нервирах. Тази сестра... Как ѝ беше името? Опитва се да ме накисне, нали? Измислила е история, та да изглежда, че Марго е избягала, за да бъде с мен...
– Джанис не е измислила историята. Попитахме вдовицата на господин Рамидж и тя потвърди как мъжът ѝ разправял на хората за срещата си с изчезналата жена...
– Какво още ви надрънка Джанис? – настоя той.
– Никога не ви е споменавала – отвърна Робин, вече обладана от огромно любопитство. – Дори нямахме представа, че се познавате.
– Но твърди, че Марго е видяна в Лемингтън Спа след изчезването си, а? Не, тя отлично знае какво върши, по дяволите.
Сачуел взе още едно картофче, изяде го, после внезапно се изправи и мина покрай Робин, а тя се обърна след него и го видя, че се насочва към мъжката тоалетна. Отзад изглеждаше по-стар, през оредялата бяла коса се виждаше розовият скалп и джинсите му висяха на задника неизпълнени.
Робин се досети, че той смята интервюто за приключило. Тя обаче му бе подготвила още нещо, може би опасно, но така или иначе, щеше да го използва, вместо да остави ситуацията дотук с повече повдигнати въпроси, отколкото получени отговори.
Изминаха цели пет минути, преди той да се появи отново, и личеше, че е набирал яд по време на отсъствието си. Вместо да седне на мястото си, той застана надвесен над нея и процеди:
– Не вярвам да сте шибан детектив, според мен сте репортер.
Гледана отдолу, набръчканата му шия бе особено впечатляваща. Сребърната верижка, пръстените с тюркоази и дългата коса сега изглеждаха като карнавален костюм.
– Можете да се обадите на Ана Фипс и да проверите, ако желаете – каза Робин. – Имам номера ѝ тук. Защо решихте, че медиите биха се заинтересували от вас?
– Защото ми досадиха достатъчно много последния път. Тръгвам си. Няма да търпя това. Очаква се да се възстановявам след операция.
– Само едно последно нещо – спря го Робин, – а него ще искате да го чуете.
Беше усвоила този номер от Страйк. Запази спокойствие, но и непоколебимост. Накарай ги да се разтревожат с какво още разполагаш.
Сачуел се обърна назад, а видимото му око изглеждаше твърдо като кремък. Не бе останала и следа от флиртуването му, нито от опитите да се държи покровителствено. Сега тя му бе равна; негов противник.
– Защо не седнете? – каза Робин. – Няма да отнеме дълго.
След известно колебание Сачуел се отпусна на мястото си. Главата му сега блокираше препарираната еленска глава от полезрението на Робин и изглеждаше, че рогата изникват право от бялата му коса, провиснала до раменете.
– Марго Бамбъро е знаела нещо за вас, което не сте искали да се разчува – изрече Робин. – Така ли е?
Той ѝ отправи яростен поглед.
– Нощните бълнувания? – подсказа Робин.
Всяка черта на лицето му се втвърди и това му придаде лисича физиономия. Загорелите му гърди, сбръчкани под бялото окосмяване, хлътнаха, когато той издиша дълбоко.
– Казала е на някого, а? На кого? – Преди Робин да е успяла да отговори, той процеди: – На мъжа си, предполагам? Или на оная проклета ирландка? – Челюстите му се раздвижиха, дъвчеше, без да има нищо в устата. – Изобщо не биваше да ѝ казвам – промърмори мрачно. – Но така става, като си пиян и си влюбен, или каквито сме били там. После години наред прехвърлях в ума си как тя ще...
Изречението завърши с мълчание.
– Тя спомена ли го, като се видяхте отново? – попита Робин, като налучкваше и се преструваше, че знае повече, отколкото знаеше в действителност.
– Попита за горката ми майка – отвърна Сачуел. – Тогава си помислих дали това не води нанякъде? Но май нямаше такова нещо. Предполагам, че след като вече беше лекарка, бе променила настройката си. Вече бе виждала хора като Бланш. С живот, дето не си струва да се живее. Но така или иначе – заяви той, като леко се наведе напред, – все още си мисля, че е било сън. Ясно ли е? Бях шестгодишен. Сънувал съм го. Пък и да не е било сън, вече и двете са покойници и никой не може да каже нещо друго. Майка ми почина през осемдесет и девета. Вече никой не може да ѝ стори нищо на нещастницата. Самотна майка, дето се мъчеше да се справи с нас двамата на ръце. Това си е проява на милост... да отървеш някого от мъките му. Милост.