– О, казала ти е, значи.
– Не се впрягай, знаеш я каква беше. Искаше да съм наясно, че си в труден момент. Нищо няма да излезе, както схващам, а?
– Нищо няма да излезе – потвърди Страйк.
Краткото мълчание бе нарушено от крясъците на двете дъщери на Полуърт, които изскочиха от хотела. Без да обръщат внимание на баща си и Страйк, се провряха под веригата, отделяща пътя от плажната ивица, и изтичаха до водата, последвани миг по-късно от Люк, племенника на Страйк, който държеше две сметанови кифлички в ръката си и очевидно се канеше да ги запрати към момичетата.
– Ехей! – викна му Страйк. – Не!
– Те започнаха – отвърна той и се завъртя да покаже изцапания си с бяло гръб на черното сако от новозакупения костюм за погребението на пралеля му.
– Аз пък ще завърша – обяви Страйк, докато момиченцата Полуърт се кикотеха и надничаха иззад гребната лодка, където бяха намерили прикритие. – Върни ги, откъдето си ги взел.
С гневен поглед към вуйчо си, Люк предизвикателно отхапа от едната кифличка, после се обърна и се отправи обратно в хотела.
– Малко лайно – промърмори Страйк.
Полуърт гледаше безучастно как дъщерите му започнаха да ритат студена вода и пясък една към друга. Реагира чак когато малката залитна и падна по гръб в две педи студена морска вода.
– Да му се не види... влизай вътре. И недей да ми скимтиш, сама си си виновна. Бързо вътре!
Тримата Полуърт тръгнаха към „Корабът и замъкът“ и Страйк пак остана сам.
Подскачащата върху водата чайка, без съмнение свикнала с наплива от туристи, със скърцането и тракането на ферибота от и до Фолмът, с лодките, влизащи и излизащи от залива, остана несмутена от врясъците на децата. Острият ѝ взор бе вперен към нещо невидимо за Страйк далече навътре в морето. Едва когато облаците отново се сключиха и водата притъмня до оловносиво, чайката най-сетне излетя. Очите на Страйк я последваха, докато направи широк кръг и се скри от поглед над открито море, напуснала закътания залив, готова да подхване тежките, но необходими усилия за оцеляването си.
Пета част
... ярка пролет, с листа и цветя пременена...
49
След бури и стихии безпощадни
слънцето показа лъчезарен лик.
Тъй и съдбата, щом излее злобата си,
поднася часове блажени най-подир.
В осем сутринта в деня, когато трябваше да се срещне с бившия си съпруг за медиаторство, Робин излезе от метростанцията „Тотнъм Корт Роуд“ и се озова под лазурно небе. Грейналото слънце изглеждаше като малко чудо след дългите месеци на дъждове и бури и Робин, която този ден нямаше смяна с наблюдение, беше облякла рокля, доволна да се отърве от вечните джинси и пуловери.
Колкото и да беше ядосана на Матю, че бе отменил срещата само с двайсет и четири часово предизвестие („Клиентът ми съжалява, но е възникнал спешен въпрос от лично естество. Предвид, че аз самият не съм свободен до края на март, предлагам да договорим взаимноудобна дата през април“), колкото и силни да бяха подозренията ѝ, че Матю протака единствено с цел да демонстрира сила и да добави натиск към нея да изостави претенциите към общата им банкова сметка, настроението ѝ се повиши от блясъка на ранното утро, осветяващ неспирните ремонтни работи в горната част на „Чаринг Крос Роуд“. Истината, натрапила се на Робин през петте почивни дни, които Страйк настоя тя да вземе, бе, че е по-щастлива на работа. Нямаше никакво желание да си иде у дома в Йоркшър и да се изправи пред обичайната лавина от въпроси на майка си относно развода и службата ѝ. От друга страна, не разполагаше с достатъчно средства, та да си направи една самотна мини ваканция извън Лондон, така че прекара повечето от времето си да се погрижи за изоставени битови дела или да работи над случая „Бамбъро“.
Имаше, ако не точно следи, по които да поеме, то поне идеи, и сега отиваше подранила на работа с надежда да хване насаме Страйк, преди да ги завъртят дневните задачи. Пневматичните къртачи удавяха виковете на работниците по улицата, докато Робин минаваше покрай тях, след което се озова на сенчестата и спокойна Денмарк Стрийт, където магазините още не бяха отворени.
Беше стигнала почти до площадката на металното стълбище, когато чу гласове зад стъклената врата на офиса. Макар да нямаше още осем и петнайсет, вътре вече светеше.