– Добро утро – каза ѝ Страйк, застанал прав до чайника, леко изненадан да я види. – Не каза ли, че имаш ангажимент и ще дойдеш чак по обед?
– Отмени се – отвърна Робин.
Почуди се дали Страйк бе забравил с какво щеше да е заета тази сутрин, или проявяваше дискретност, защото на канапето от изкуствена кожа седеше Морис. Макар да си беше все такъв хубавец, очите му бяха кървясали и брадата му бе видимо набола.
– Здравей, непозната девойко – подхвърли той. – Я се виж. Истинска реклама на релаксирана личност.
Робин игнорира коментара му, но докато окачваше сакото си, прииска ѝ се да не беше обличала рокля. Дразнеше се, че Морис ѝ причинява смущение, но щеше да ѝ е по-лесно, ако беше с джинси както обикновено.
– Морис е спипал господин Смит на калъп с бавачката – обяви Страйк.
– Виж ти колко бързо – възкликна Робин в опит да бъде великодушна.
Искаше ѝ се да не се бе падало на Морис да ги засече.
– Сварих ги на местопрестъплението в един и десет тази нощ – каза Морис и подаде на Робин дигиталния си фотоапарат за нощно виждане. – Мъжлето беше пробутало лъжата, че излиза с приятели. Бавачката винаги има свободна вечер във вторник. Глупаците се сбогуваха на прага. Вечната грешка на новаците.
Робин бавно прегледа снимките. Бавачката с апетитно тяло, която толкова много напомняше Лорелай, бившата приятелка на Страйк, стоеше на входа на редова къща в обятията на съпруга на госпожа Смит.
Морис бе уловил не само прегръдката, а табелката с името на улицата и номера на къщата.
– „Шордич“. Наемателка е най-добрата приятелка на бавачката – съобщи Морис. – Полезно е да имаш близки, дето да ти отстъпят жилището си за едно бързо чукане, а? Имам и нейното име и данни, така че и тя ще бъде въвлечена.
Морис блажено протегна ръце над главата си и избъбри през прозявка:
– Не много често имаш шанса да докараш нещастие на три жени едновременно, не е ли така?
– Да не споменаваме съпруга – добави Робин, като разглеждаше красивия профил на мъжа на брокерката, откроен като силует на светлината на уличната лампа, докато вървеше към семейната кола.
– Е, да – задържа протягането си Морис. – И на него също.
Тениската му се бе повдигнала и разкриваше малко от загорелия му корем, факт, който според Робин му бе добре известен.
– Навита ли си на работна закуска? – обърна се Страйк към Робин. Тъкмо бе отворил кутия за бисквити и беше установил, че е празна. – Имаме да сверяваме сведения по случая „Бамбъро“, а не съм закусвал.
– Чудесно – отвърна Робин и мигом откачи сакото от закачалката.
– Мен никога не ме водиш на закуска – подхвърли Морис на Страйк и се надигна от канапето.
Страйк игнорира коментара му и каза:
– Добра работа си свършил по случая „Смит“, Морис. Ще уведомя съпругата по-късно. Ще се видим утре.
– Ужасно, нали – каза Робин, когато със Страйк излязоха сред хлада на Денмарк Стрийт, където слънцето още не бе достигнало. – Говоря за изчезналия самолет.
Единайсет дни по-рано полет 370 на Малайзийските авиолинии бе излетял от Куала Лумпур и се беше изгубил. Повече от двестата души на борда бяха в неизвестност. Състезаващи се теории за случилото се със самолета доминираха в новините през последната седмица, сред които отвличане, саботаж от страна на екипажа и механична повреда. Робин бе чела за това на път за работа. Всички тези роднини, които чакаха за новини. А такива сигурно щяха да дойдат скоро, нали? Самолет с близо двеста и петдесет души на борда не можеше да се изгуби тъй лесно като сама жена, стопила се сред дъжда над Клъркънуел.
– Истински кошмар е за семействата – съгласи се Страйк, когато излязоха на слънчевата „Чаринг Крос Роуд“. Спря и огледа улицата в двете посоки. – Не ми се ходи в „Старбъкс“.
Така че отидоха до „Бар Италия“ на Фрит Стрийт срещу джазклуба „Рони Скот“, на пет минути от офиса. Всичките малки метални масички на тротоара отвън бяха свободни. Въпреки слънчевите обещания, в мартенския въздух още се долавяше студ. Вътре в кафето високите столчета пред бара бяха заети до едно от клиенти, които пиеха кафето си преди началото на работния ден и четяха новините на телефоните си или оглеждаха рафтовете с изложени лакомства, отразени в огледалото пред тях.
– Много ли ще ти е студено, ако седнем тук, отвън? – попита Страйк с колебание, като местеше поглед от роклята на Робин към бара вътре.
Вече силно ѝ се искаше да си беше сложила джинси.
– Няма да ми е студено – отвърна Робин. – И искам само капучино, вече ядох.
Докато Страйк купуваше напитките и нещо за хапване, Робин седна на студения метален стол, придърпа по-плътно сакото около себе си и отвори чантата си с намерение да извади подвързаната с кожа тетрадка на Талбът, но след миг колебание размисли и я остави където си беше. Не искаше Страйк да си помисли, че през последните дни се е фокусирала върху астрологичните гадания на Талбът, макар истината да бе точно такава и да бе прекарала много часове над тетрадката.