51
... дори не си помисляй, че това чудовище
може да бъде укротено или унищожено.
Не съществува начин, то не е враг,
когото да надвиеш с меч или със сила.
Куполовидните оръдейни кули на Лондонската кула се издигаха зад стената от мръсно жълти тухли, но Робин нямаше свободно внимание, което да пилее за древни забележителности. Не само че срещата, уредена от нея без знанието на Страйк, щеше да започне след трийсет минути, а тя бе на километри далече от мястото, където очакваше да е в един часа, ами и тази част на Лондон ѝ бе съвършено непозната. Тичаше с телефона си в ръка и постоянно поглеждаше към картата на екрана.
След няколко крачки телефонът иззвъня. Като видя, че е Страйк, тя отговори.
– Здравей. Току-що се видях с Джанис.
– О, чудесно – каза Робин с усилие да не звучи задъхана и в същото време се оглеждаше да види знак за метро или такси. – Нещо интересно?
– Колкото щеш – отвърна Страйк, крачещ по „Найтингейл Гроув“. Въпреки неотдавнашния си разговор с медицинската сестра, току-що бе запалил цигара „Бенсън енд Хеджис“. Хладният вятър отнасяше мигом дима от устните му при всяко издишване. – Къде си в момента?
– На „Тауър Бридж Роуд“ – отвърна Робин, като все така подтичваше и напразно се оглеждаше да види знак за метрото.
– Мислех, че тази сутрин си подир Шефа на Хитреца.
– Бях – отвърна Робин. Май беше най-добре Страйк да узнае незабавно за случилото се. – Оставих го с Баркли на Тауър Бридж.
– Като казваш „с“ Баркли...
– Може би вече си говорят, не знам – каза Робин. Не ѝ бе възможно да приказва нормално, тичайки, затова намали крачка до бързо ходене. – Корморан, изглеждаше, сякаш ШХ се канеше да скочи.
– От Тауър Бридж? – смая се Страйк.
– А защо не от Тауър Бридж? – попита Робин, като зави на натоварено кръстовище. – Беше най-близката висока конструкция...
– Но офисът му изобщо не е близо до там...
– Слезе на „Монюмънт“ както винаги, но не отиде на работа. Погледа известно време офис сградата си, после се отдалечи. Мислех, че просто иска да се разтъпче, но после той се отправи към Тауър Бридж и застана там, втренчен надолу във водата.
Робин бе прекарала четиресет тревожни минути да наблюдава ШХ как се взира в реката с цвят на цимент долу, с увиснало в ръката му куфарче, докато зад него се носеше грохотът на минаващите превозни средства. Съмняваше се, че Страйк би могъл да си представи колко се бе изтормозила, докато чакаше Баркли да дойде да я смени.
Все още нямаше и помен от знак за метростанция. Робин отново затича.
– Мислех да го заговоря – каза тя, – но се боях да не го стресна и да го накарам да скочи. Знаеш колко е едър, не бих могла да го задържа.
– Ама наистина ли мислиш, че той...?
– Да – потвърди Робин, като се помъчи да удържи тържествуването в тона си. Бе зърнала кръглия червен знак на метрото през пролука в движението и затича по-бързо. – Изглеждаше напълно обезнадежден.
– Тичаш ли? – попита Страйк, който вече чуваше тропота на краката ѝ по земята дори през шума на трафика.
– Да – отвърна Робин и добави. – Закъснявам за зъболекар.
Съжаляваше, че от по-рано не бе измислила по-основателна причина за отсъствието си от интервюто на Джанис Бийти, и бе решила да се придържа към тази версия, ако Страйк попиташе отново.
– А, да, вярно – промърмори Страйк.
– Добре, че Баркли дойде да ме смени – каза Робин, докато се провираше покрай пешеходците. – Той също остана с впечатление, че ШХ се кани да скочи, и каза...
Вече я присвиваше отстрани под ребрата.
– ... каза, че ще се опита да поговори с него. Тогава си тръгнах. Баркли поне е достатъчно як... да го удържи, ако опита нещо – завърши, останала без дъх.
– Но това също означава, че ШХ ще разпознава Баркли в бъдеще – изтъкна Страйк.
– Да, ясно ми е – отговори Робин и отново забави крачка, почти стигнала до стълбите към метрото, и започна да се разтрива отстрани. – Но като се има предвид, че май се канеше да сложи край на живота си...
– Разбрах – каза Страйк и спря под сянката на метростанция „Хидър Грийн“ да си допуши цигарата. – Просто обмислям логистиката. Разбира се, ако извадим късмет, той може да си излее душата пред Баркли и да узнаем с какво го държи Хитреца. Понякога отчаяните хора имат желание да...
– Корморан, трябва да затварям – каза Робин, достигнала вече входа на метростанцията. – Ще се видим в офиса, като приключа със зъболекаря, и ще ми разправиш за Джанис.