– Добре, става – отвърна Страйк. – Надявам се да не боли.
– Кое да не боли? О, при зъболекаря, да. Няма, само профилактичен преглед е – каза Робин.
Много съм убедителна, няма що, помисли си, ядосана на себе си, като пъхна телефона в джоба си и затича по стълбите към метрото.
След като вече беше във влака, съблече сакото си, защото се бе изпотила от тичането, и пооправи косата си, като гледаше отражението си в тъмния мръсен прозорец насреща. Евентуално самоубийствените намерения на ШХ, несръчните лъжи, поднесени на Страйк, и потенциалните рискове, които носеше предстоящата ѝ среща, я правеха нервна. Преди две години бе имало друг случай, когато Робин бе решила да следва своя линия на разследване и да я запази в тайна от Страйк. В резултат Страйк я бе уволнил.
Това е различно – помъчи се да убеди сама себе си, като приглаждаше потните кичури коса на челото си. – Няма да възрази, ако се получи. И той иска същото.
Двайсет минути по-късно излезе от метростанция „Тотнъм Корт Роуд“ и забърза с наметнато сако към сърцето на Сохо.
Едва когато наближи „Звездно кафе“ и видя табелата над входа, регистрира съвпадението в името. Застави се да не мисли за астероиди, хороскопи и знамения и влезе в кафето с червен теракотен под и кръгли дървени маси. Стените бяха декорирани със старомодни постери, един от които рекламираше ЦИГАРИ „РОБИН“. Точно под него, вероятно преднамерено, бе седнал възрастен мъж с черно яке, с набраздено от спукани капиляри лице и гъста побеляла коса, пригладена с гел в прическа, която май не бе променяна от петдесетте години насам. От другата му страна седеше тийнейджърка с дълга неоновожълта коса и пишеше съобщение на телефона си. Не вдигна поглед, докато Робин не застана до масата им.
– Господин Тъкър? – попита Робин.
– Да – отвърна мъжът с дрезгав глас и разкри криви потъмнели зъби. – Госпожица Елакот?
– Робин – усмихна му се тя и си стиснаха ръцете.
– Това е внучката ми Лорън – каза Тъкър.
– Здрасти – вдигна за кратко Лорън поглед от телефона си.
– Ще си взема кафе. Да ви донеса ли нещо?
Те отклониха предложението. Докато Робин си поръчваше на бара кафе с мляко, усещаше върху себе си погледа на възрастния човек. При разговора им по телефона Брайън Тъкър бе говорил в продължение на четвърт час без прекъсване за изчезването на най-голямата му дъщеря Луиз през 1972 година и за непрестанните си опити оттогава да докаже, че Денис Крийд я е убил. Рой Фипс бе нарекъл Тъкър „полупобъркан“. Макар засега Робин да не бе склонна да стига толкова далеч, нямаше съмнение, че той е напълно обсебен от Крийд и от своя поход в търсене на справедливост.
Когато Робин се върна на масата на Тъкър и седна с кафето си, Лорън прибра телефона. Неоновите екстеншъни на косата ѝ, татуировката на еднорог на ръката над китката, очевидно изкуствените мигли и обеленият лак на ноктите ѝ бяха в пълен контраст с невинното лице с трапчинки, видимо под агресивно положения грим.
– Дойдох да съм в помощ на дядо – каза тя на Робин. – Напоследък трудно се движи.
– Добро момиче е тя – каза Тъкър. – Много добро.
– Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен – каза Робин на двама им. – Много съм ви признателна.
Отблизо подутият нос на Тъкър приличаше на ягода, както бе осеян с черни точки.
– Не, аз съм ви благодарен, госпожице Елакот – изрече той с ниския си дрезгав глас. – Мисля, че този път ще позволят да се случи, наистина го вярвам. И както казах по телефона, не го ли направят, ще проникна в телевизионното студио...
– Е, дано не се стигне до нещо толкова драстично... – подхвана Робин.
– Заявих им го и това доста ги поразтърси. Плюс, че вашият контакт се задейства в Министерството на правосъдието – призна той и се втренчи в Робин с малките си кървясали очи. – Отдавна трябваше да ги заплаша с медиите. С тези хора не стигаш доникъде, ако играеш по правилата, отбутват те с тяхната бюрокрация и така наречени експертни мнения.
– Мога да си представя колко трудно е било за вас – каза Робин, – но предвид това, че имаме шанс да вземем интервю от него, не бива да правим нищо, което би...
– Ще постигна правда за Луиз, та ако ще и това да ме убие – отсече Тъкър. – Нека ме арестуват. Това само ще означава по-голяма публичност.
– Но ние не бихме искали...
– Тя не иска да правиш нищо глупаво, дядо – намеси се Лорън. – Не желае да объркаш нещата.
– Не, няма, няма – рече Тъкър. Очите му бяха малки, осеяни с петънца и почти безцветни, потънали сред морави торбички. – Но това може да е единственият ни шанс, тъй че трябва да бъде изпълнено както трябва и с точния разпитващ.