Тъкър млъкна. Лорън постави пълничката си длан върху подутата и с морави стави ръка на дядо си.
– Като се събере всичкото това време – промълви Тъкър с очи, пълни със сълзи, – толкова ѝ дължа, за да открия какво се е случило с нея. Аз просто това правя. Отдавам ѝ дължимото.
Робин усети и собствените си очи да парят от сълзи.
– Много съжалявам – изрече тихо.
Тъкър грубо изтри очите и носа си с ръкава на якето. Сега взе най-горния лист от купчинката и го подаде на Робин.
– Ето, вземете да видите срещу какво сме изправени.
Робин взе листа, на който бяха изписани два абзаца с ясен наклонен почерк, като всяка буква бе добре оформена, и зачете.
Тя се опитва да упражнява контрол чрез думи, а понякога с ласкателство. Казва ми колко съм умен, после говори за „третиране”. Стратегията е смехотворно прозрачна. Нейната „квалификация” и „обучение”, сравнени с моето самопознание и себеосъзнатост, са като припламване на влажна кибритена клечка край ярко слънце.
Тя ми обещава, че диагнозата „Лудост“ ще означава по-меко отношение към мен. Това ми го казва помежду писъци, докато шибам с камшик лицето и гърдите й. Кърви, а ме моли да осъзная, че тя може да ми е от полза. Че ще свидетелства в мой интерес. Арогантността й и жаждата й за надмощие са подхранвани от общественото одобрение, което си е спечелила с позицията си на лекар. Макар и окована, се смята за по-висшестояща. Тази й вяра ще бъде коригирана.
– Разбрахте ли? – попита той с яростен шепот. – Бил е оковал Марго Бамбъро в сутерена си. Доставя му удоволствие да пише за това, да го изживява отново. Но психиатрите не го сметнаха за признание, според тях Крийд е пускал тези писания само за да привлича внимание към себе си. Твърдяха, че това било игра, с която цели още интервюта, защото обичал да се мери по ум с полицията и да чете за себе си в пресата, да се вижда по новините. Заключението им беше, че това е негова фантазия и да се приеме тя сериозно, би означавало да се даде на Крийд каквото желае.
– Гадост – изръмжа под нос Лорън.
– Но моят приятел пазачът каза... защото знаете, че има три жени, за които се предполага, че са жертви на Крийд, с неоткрити тела: моята Лу, Кара Улфсън и Марго Бамбъро... та моят приятел пазачът каза, че той най-много обичал да бъде питан за лекарката. Крийд харесва хора с висока позиция в обществото. Въобразява си, че би могъл да бъде шеф на мултинационална корпорация или професор, или нещо от този род, ако не се е насочил към убийствата. Всичко това го знам от моя приятел. Каза, че Крийд виждал себе си на това ниво, само че в различна сфера.
Робин не проговори. Не ѝ бе лесно да се отърси от прочетеното току-що. Марго Бамбъро бе станала реална за Робин, а ето че бе принудена да си я представи измъчвана и кървяща, опитваща се да убеди психопат да пощади живота ѝ.
– Крийд беше преместен в „Белмарш“ през осемдесет и трета година – продължи Тъкър, като потупа листовете пред себе си, а Робин се застави да се съсредоточи. – Започнали са да го упояват, тъй че не е могъл да получи... не е успявал да поддържа... Тогава получих позволение да му пиша и да получа отговор от него. Още откакто бе прочетена присъдата му, се опитвам да убедя властите да ми позволят да го разпитам директно и да му разрешат да ми пише в отговор. Накрая ги изтощих. Трябваше да дам клетва никога да не публикувам онова, което той ще ми напише, да не показвам писмата му пред медиите, но аз съм единственият член от семействата на жертвите, с когото му е разрешен директен контакт. И ето – той подаде следващите два листа на Робин. – Ето какво получих.
Писмото беше написано на затворническа хартия. Липсваше обръщение „Драги господин Тъкър“.
Получих писмото ви преди три седмици, но скоро след това бях пратен в карцер и лишен от материали за писане, така че нямах възможност да пиша по-рано. Обикновено не ми е разрешено да отговарям на запитвания като вашето, но както схващам, упорството ви е сломило съпротивата на властите. Колкото и да изглежда невероятно, аз ви се възхищавам за това, господин Тъкър. Устойчивост пред лицето на несгоди е една от моите определящи характеристики.
През трите седмици принудителна самота се питах как бих могъл да ви обясня нещо, което и един на десет хиляди не би бил способен да разбере. Макар да си мислите, че непременно си спомням имената, лицата и характера на разните ми „жертви“, в паметта ми съществува само едно чудовище с много крайници и гърди, с което лудувах сексуално, някакво вонящо чудо, отдадено на болка и страдание. В крайна сметка това мое чудовище не ми беше кой знае каква компания, макар да имаше привлекателност в неговото кривене. При нужния стимул можеше да бъде възвисявано до екстаз от болка и тогава съзнаваше, че е живо, стоеше разтреперано на ръба на пропастта, умоляваше, пищеше, виеше за милост.