– Има две места, където никой никога не е търсил – подхвана той. – Мисля, че там може да е скрил телата. Обмислих всичко и всички с евентуална връзка с него, било деца или възрастни. Полицията претърси всички очевидни места, предишни негови жилища и прочее, но не си направи труда с тези. Когато Лу изчезна през ноември седемдесет и втора, не е имало как да я е заровил в Епинг Форест, защото...
– Там току-що са били открили тялото на Вира Кени – допълни Робин.
Тъкър явно бе впечатлен против волята си.
– Виждам, подготвяте си домашното във вашата агенция. Да, точно така. По онова време в гората е имало полицейско присъствие.
– Но виждате ли това тук? – Тъкър почука с пръст върху маркираната сграда. – Сега е частна къща, но през седемдесетте беше хотел „Арчър“ и познайте кой им беше поел прането. Ателието за химическо чистене на Крийд. Вземал е бельо от тях един път седмично с вана си и го е връщал отново – чаршафи, калъфки, покривки за леглата... След арестуването му собственичката на хотел „Арчър“ говори пред „Мейл“ колко мил и любезен изглеждал винаги, как си бъбрел с нея... Това не е отбелязано на новите карти – посочи той към кръст, нанесен в имота, – но присъства в старите нотариални актове. В дъното на терена е имало кладенец. Просто шахта в земята за събиране на дъждовна вода. Била е там преди настоящата сграда. Намерих собственичката през осемдесет и девета година, след като беше продала имота. Тя ми каза, че по нейно време кладенецът бил закован с дъски и тя посадила храсти наоколо му, защото не искала някое дете случайно да падне в него. Но Крийд минавал тъкмо през тази градина, за да доставя прането, точно покрай кладенеца. Нямало е как да не знае за съществуването му. Тя обаче не си спомняше да му е казвала – побърза да предвари Тъкър следващия въпрос на Робин. – Това не е гаранция, все пак няма как да помни всяка дума, която са си казвали, след толкова време, нали? Крийд би могъл през нощта да спре ван до задния вход, да влезе през портичката... Но по времето, когато осъзнах всичко това – Тъкър ядно изскърца с покафенелите си зъби, – „Арчър“ отново беше частна собственост, а сега над стария кладенец е изградена проклета оранжерия.
– Не мислите ли – подхвана предпазливо Робин, – че когато са строили отгоре, биха забелязали...
– Че защо да забелязват? – опъна се агресивно Тъкър. – Не познавам строител, дето да си търси допълнителна работа, когато просто може да шляпне бетон отгоре. Крийд не е глупав. Със сигурност е засипал тялото с боклук, скрил го е. Така че това е една възможност – рече твърдо той. – А имаме и още нещо.
Последният лист на Тъкър бе втора карта.
– Това тук – почука той с пръста си с подути кокалчета върху друга оградена в кръг сграда – е къщата на прабабата на Крийд. Спомената е в „Демонът от Парадайс Парк“. Крийд е казал в едно от интервютата, че за пръв път видял провинцията като дете, когато го завели там. И вижте тук – посочи той обширно зелено петно. – Зад къщата директно започва гората Грейт Чърч. Безбройни акри гора. Крийд се е ориентирал там. Имал е ван. Играл е в тези гори като малък. Знаем, че е избрал Епинг Форест за повечето от телата, защото не е имал известна връзка с мястото, но към седемдесет и пета година полицията редовно е проверявала тази гора нощем. А има друга гора, която той познава, и тя не е толкова далече от Лондон, при това Крийд разполага с ван и в него държи в готовност лопати. Според догадките ми моята Лу и вашата лекарка са или в кладенеца, или в гората. Днес има по-съвършена технология, отколкото през седемдесетте. Радари, проникващи през земята и какво ли не още. Не би било трудно да се провери дали има труп на някое от тези места, стига да е налице добра воля. Само че – добави Тъкър, като взе двете карти от масата и ги сгъна с треперещи ръце – добра воля няма, поне не е имало такава от години. Никой сред властите не проявява интерес. За тях всичко е приключило, смятат, че Крийд никога няма да проговори. По тази причина вашият шеф трябва да го интервюира. Ще ми се аз да можех да го направя – поклати глава Тъкър, – но вие видяхте оценката му за мен...
Тъкър прибра листовете обратно в якето си и Робин осъзна, че по време на разговора им кафенето вече се е напълнило. На най-близката маса седяха трима млади мъже, до един с бради като от едуардианската епоха. До този момент бе настроила слуха си единствено за ниския и дрезгав глас на Тъкър, но отведнъж ушите ѝ сякаш се напълниха с шумове. Като че внезапно бе пренесена от далечното минало към безразличното настояще. Как биха възприели Марго Бамбъро, Луиз Тъкър и Кара Улфсън мобилните телефони в ръцете на почти всички клиенти или звуците на „Хепи“ на Фарел Уилямс, долитащи от недалече, или младата жена, носеща си кафе от щанда, с разноцветни кичури в косата и тениска с надпис „Иди си начукай селфито“?