– Не плачи, дядо – промълви тихо жълтокосата Лорън и обгърна раменете на стария човек, докато една голяма сълза се стече по подутия му нос и капна върху дървената маса.
Сега, след като бе спрял да говори за Луиз и Крийд, сякаш изведнъж се беше смалил.
– Това се отрази на цялото ни семейство – каза Лорън на Робин. – Мама и леля Лиса все се плашат, ако аз и братовчедките ми сме навън по тъмно...
– И с право! – обади се Тъкър, който отново бършеше очи с ръкава си.
– Всички израснахме със съзнанието, че такова нещо действително може да се случи – продължи Лорън с невинното лице. – Наистина изчезват хора. Наистина биват убивани.
– Да – каза тихо Робин, – знам.
Пресегна се през масата и стисна утешително ръката на стареца.
– Ще направим всичко по силите си, господин Тъкър, обещавам ви. Ще се чуем пак.
Когато излезе от кафето, Робин си даде сметка, че беше говорила от името на Страйк, който не знаеше съвършено нищо за плана да бъде интервюиран Крийд, камо ли за опита да се узнае съдбата на Луиз Тъкър, но не ѝ бе останала енергия да се тревожи за това точно сега. Загърна се по-плътно в сакото си и пое към офиса, унесена в мисли за ужасния вакуум, оставащ след изчезналите хора.
52
Огънят, пламнал, често е без дим.
Беше един часът през нощта и Страйк шофираше към Стоук Нюингтън да смени Робин, която в момента наблюдаваше редовата къща, отново посетена от Шефа на Хитреца. Без съмнение той се отдаваше там на поведението, подлежащо на изнудване, за което Хитреца, кой знае как, бе узнал. Въпреки че хватката на Хитреца някак бе тласнала човека към Тауър Бридж, ШХ явно не желаеше или не можеше да се откаже от онова, което вършеше в къщата на Елинор Дийн, каквото и да бе то.
Нощта бе хладна и ясна, макар звездите да бяха едва видими от ярко осветения „Есекс Роуд“, и в момента в беемвето по високоговорител звучеше гласът на Баркли. Беше минала една седмица, откакто шотландецът бе успял да убеди ШХ да си тръгне от Тауър Бридж и да пие кафе с него.
– Не може да се удържи, сиромахът.
– Очевидно – съгласи се Страйк. – Това е третото му посещение за три дни.
– Каза ми: „Не мога да се спра“, сподели, че му отнемало от стреса.
– И как го връзва с желанието си за самоубийство?
– Шантажът е това, което го тласка към самоубийство, Страйк, не заниманията му в къщата в Стоук Нюингтън.
– И не даде ли някаква индикация какво върши там?
– Казах ти, обясни, че не я чука, но че жена му ще го напусне, ако се разчуе. Може да е гума – добави замислено Баркли.
– Какво?
– Гума – повтори Баркли. – Като онзи, дето обичаше да ходи на работа с латекс под костюма си.
– О, да – отвърна Страйк. – Бях забравил за него.
Различните сексуални наклонности на клиентите им често се размазваха в спомените на Страйк. Чуваше фонов шум от казиното. Хитреца беше там от часове и Баркли му правеше компания отдалече, незабелязан.
– Искаш ли да остана още тук? – осведоми се Баркли. – Защото струва малко състояние, а ти спомена, че клиентът мърморел за големите разходи. – Мога да изчакам тоя хлъзгав тип отвън, на улицата.
– Не, стой там и продължавай да го снимаш, опитай се да хванеш нещо инкриминиращо – поръча Страйк.
– Нашмъркал се е с кокаин, та едва гледа – каза Баркли.
– Половината му колеги имат същия навик. Ще ни трябва нещо по-лошо от това, за да заковем мръсника, дето тласка хора да скачат от мостове...
– Размекваш се, Страйк.
– Гледай да го хванеш в крачка и не поставяй високи залози.
– Не залозите ни разоряват, а питиетата – поясни Баркли.
Той затвори, а Страйк свали стъклото на прозореца и запали цигара, като се мъчеше да игнорира болката в изтръпналите си рамене и шия.
Също като на ШХ и на Страйк би му дошъл добре отдушник от житейските мъчнотии и несгоди, но не съществуваше такъв. През последната година болестта на Джоун му бе отнела малкия отрязък свободно от работа време. От ампутацията насам не упражняваше никакъв спорт. Рядко се виждаше с приятели поради ангажираността си с агенцията и получаваше повече главоболия, отколкото радости от роднините си, които точно сега се бяха превърнали в особено силен дразнител.
На другия ден беше Великден, което означаваше, че семейството на Джоун щеше да се събере в Сейнт Моус да разпръсне праха ѝ в морето. Като се оставеше настрана трагичният повод, Страйк никак не очакваше с нетърпение още едно дълго пътуване до Корнуол или поредния принудителен контакт с Луси, която в няколко телефонни разговора бе дала да се разбере, че се ужасява от това финално сбогуване. Отново и отново окайваше обстоятелството, че няма да има гроб, който да посещава, и Страйк долавяше намек за обвинение към него, сякаш той би могъл да оспори предсмъртното желание на Джоун. Луси също така бе изразила недоволство, че Страйк няма да остане за целия уикенд като нея и Грег, и сухо му напомни да донесе великденски яйца за всичките си трима племенници, не само за Джак. На Страйк никак не му бе драго задължението да транспортира три трошливи шоколадови яйца чак до Труро по влака, при положение че щеше да носи пътна чанта, а кракът го измъчваше от многото седмици непрестанна работа.