За да прибавят към стреса му, непознатата му полусестра Прудънс и брат му наполовина Ал бяха се заловили отново да го обстрелват със съобщения. Явно си въобразяваха, че след като Страйк се е насладил на мига на така нужния катарзис, като се е разкрещял на Рокъби по телефона, сега съжалява за избухването си и би бил по-склонен да присъства на партито на баща си, та да се сдобрят. Страйк не отговори на нито едно от съобщенията им, но ги възприемаше като ухапвания от насекоми: решен си да не ги чешеш, но те се превръщат в източник на неспирен тормоз.
И над всичките му тези тревоги бе надвиснал случаят „Бамбъро“, който въпреки многото часове, които двамата с Робин влагаха в него, си оставаше все така непроницаем, както когато за пръв път приеха да разследват четиресетгодишната загадка. Крайният срок на определената една година наближаваше, а още нямаше нищо, наподобяващо пробив. Ако трябваше да е честен, Страйк залагаше слаби надежди на интервюто с дъщерите на Уилма Бейлис, което с Робин щяха да проведат по-късно тази сутрин, преди Страйк да се качи на влака за Труро.
Общо взето, докато шофираше към къщата на жената на средна възраст, към която ШХ очевидно изпитваше такова голямо привличане, Страйк бе принуден да си признае, че у него припламва искрица съчувствие към всеки, дирещ отчаяно някаква форма на сексуално облекчение, защото детективът бе сигурен, че случаят е именно такъв. Напоследък Страйк бе осъзнал, че интимните връзки, които бе имал след Шарлот, макар и повърхностни, бяха представлявали единственото му истинско убежище извън работата. Сексуалният му живот бе окаян, откакто бе дошла диагнозата за рак на Джоун: продължителните пътувания до Корнуол бяха консумирали всичкото време, което би могъл да отдели за срещи.
А не че не му се бяха отваряли възможности. Откакто агенцията се бе прочула, немалко богати и нещастни жени, съставляващи основната им клиентела, бяха показали тенденция да виждат у Страйк потенциален утешител в емоционалната им болка и празнота. Страйк бе поел клиентка точно от този тип предишния ден, на Разпети петък. Тя бе заместила госпожа Смит, вече предприела стъпки към развод на базата на снимките на Морис със съпруга ѝ и бавачката. На трийсет и две годишната брюнетка бе даден прякорът Госпожица Джоунс.
Тя беше безспорно красива, с дълги крака, сочни устни и гладка кожа, издаваща скъпи процедури. Представляваше интерес за клюкарските рубрики, отчасти защото беше наследничка и отчасти защото бе ангажирана в люта битка за опека с бившия си приятел, за когото търсеше да изрови нещо нелицеприятно за пред съда. Госпожица Джоунс кръстосваше и разкръстосваше дългите си крака, докато разправяше на Страйк за злоупотребата с дрога на лицемерния си бивш партньор, за това как подава клюки на пресата и как не проявява интерес към шестмесечната си дъщеря, освен да я използва като средство да измъчва Госпожица Джоунс. Когато след разговора им той я изпрати до вратата, тя неведнъж докосна ръката му и се смееше по-дълго от нужното на любезностите му. Докато се опитваше учтиво да я изтика към изхода под бдителния поглед на Пат, Страйк бе изпитал усещането, че се мъчи да отлепи дъвка от пръстите си.
Страйк много добре можеше да си представи коментарите на Дейв Полуърт, ако бе станал свидетел на сцената, защото Полуърт имаше непоклатими теории относно жените, привличани към стария му приятел, сред които Шарлот бе най-типичният пример. По негово мнение той бе магнит за невротични, хаотични и понякога опасни персони, а симпатията им към бившия боксьор със счупен нос представляваше индикация за подсъзнателното им желание да се заловят като лепки за стабилна скала.