Преди трийсет и девет години Денис Крийд бе дошъл с вана си при това езеро под прикритието на нощта и бе изтъркалял в него лишения от глава и длани труп на Сюзан Майър, увит в черен полиетилен и овързан с въже. Сюзан Майър, с нейната отличителна къса прическа и срамежлива усмивка, си бе спечелила видно място на корицата на „Демонът от Парадайс Парк“.
Млечното небе изглеждаше също тъй непрозрачно като плиткото езеро, напомнящо копринен крепон с малките си вълнички, образувани от плъзгащите се по него птици. С ръце в джобовете, Робин огледа водата и шумолящите тръстики наоколо и се помъчи да си представи сцената, когато работник от парка бе забелязал черен предмет в езерото. Първоначално го взел за издуто платнище, додето не го закачил с дълъг прът, не почувствал злокобната му тежест и не направил мигновена връзка (поне така бе казал на телевизионния екип, пристигнал на мястото малко след полицията и линейката) с телата, които на няколко пъти откривали в Епинг Форест, само на петнайсетина километра от там.
Крийд бе похитил Сюзан точно месец преди изчезването на Марго. Дали се бяха застъпили в сутерена му? Ако бе станало така, Крийд бе държал там за кратък период три жени едновременно. Робин предпочиташе да не мисли какво бяха изпитали Андреа или Марго, ако наистина бе присъствала там, като са били завлечени в зловещото жилище и са заварили там друга окована клетница. Вероятно са си представяли как и те ще бъдат доведени до такова изпосталяло и с изпотрошени кости тяло, преди да умрат.
Андреа Хутън бе последната жена, за която се знаеше със сигурност, че е убита от Крийд, и той бе променил модела при отърваването от нейния труп, като бе шофирал на сто и двайсет километра от дома си на „Ливърпул Роуд“, за да хвърли тялото от Бийчи Хед. До този момент и Епинг Форест, и Уанстед Флатс са били непрестанно обхождани от патрулиращи полицаи и въпреки очевидното желание на Крийд да бъдат зачетени всички убийства на Касапина от Есекс, както ставаше известно от събираните от него изрезки от вестници, скрити под дъските на пода, той бе полагал всички усилия да не бъде заловен.
Робин погледна часовника си: време беше да се отправя за интервюто със сестрите Бейлис. Докато вървеше обратно към ландроувъра, размишляваше върху границата между нормалността и лудостта. На повърхността Крийд бе изглеждал далеч по-вменяем от Бил Талбът. Крийд не бе оставил безумни драсканици, които да обяснят мисловните му процеси; никога не бе изчислявал траекторията на астероидите, та да се води по нея; интервютата му с психиатри и полицаи издаваха бистър ум. На Крийд никак не му е била присъща вярата в зодии и символи, в таен език, разбираем само за посветени, не бе дирил убежище в мистерии и магически ритуали. Денис Крийд щателно бе планирал действията си, гениално бе осъществявал заблуждаващите си маневри в своя чистичък бял ван, облечен в розовото палто, откраднато от Вай Купър, понякога с перука, която отдалече на пийнала жертва му е придавала женска външност за достатъчно дълго време, че да успее да запуши зяпналата ѝ за вик уста с големите си длани.
Когато Робин стигна до улицата, на която беше кафето, видя Страйк да слиза от беемвето си на известно разстояние от входа. На свой ред той също забеляза ландроувъра, вдигна ръка за поздрав и закрачи по улицата към нея, докато дояждаше нещо, което приличаше на макмъфин с бекон и яйце. Беше небръснат и с лилави сенки под очите.
– Имам ли време за една цигара? – бяха първите му думи и погледна часовника си, докато Робин слезе от колата и затръшна вратата. – Не – отговори си сам с въздишка. – Е, нищо... Може ти да поведеш интервюто – каза на Робин, като се отправиха заедно към кафето. – Ти свърши цялата подготвителна работа. Аз ще водя бележки. Припомни ми имената им.
– Идън е най-голямата. Тя е съветничка от Лейбъристката партия за района на Люишъм. Средната е Мая, заместник-директорка на начално училище. Най-малката е Порша Дагли, социална работничка...
– Като майка си.
– Именно. И живее съвсем наблизо от тук. Мисля, че срещата бе определена в близост до дома ѝ, защото неотдавна е боледувала и другите не искат тя да пътува.
Робин отвори вратата на кафето и влезе първа. Интериорът бе изчистен и модерен, със заоблен щанд, дървен под, яркооранжева стена насреща. Близо до вратата на маса за шестима души седяха три чернокожи жени. На Робин ѝ бе лесно да разпознае коя сестра коя е заради снимките, които бе виждала във фейсбук и на уебсайта на градския съвет на Люишъм.