Идън, съветничката, седеше със скръстени ръце. Подстриганата ѝ на каре къдрава коса хвърляше сянка над почти цялото ѝ лице и ясно видима бе само неусмихната уста с плътни устни и внимателно положено червило. Носеше добре скроено черно сако и цялото ѝ поведение говореше за бизнесдама, прекъсната по време на важно съвещание.
Мая, заместник-директорката, беше със светлосин пуловер и джинси. На шията ѝ висеше малък сребърен кръст. Беше с по-дребно телосложение от Идън, с най-тъмната кожа от трите и по мнение на Робин, най-хубавата от сестрите. Дългата ѝ коса бе прибрана в дебела плитка, носеше очила с квадратни рамки над големите си раздалечени очи, а плътните ѝ устни с естествено извити нагоре ъгълчета създаваха впечатление за сърдечност. В скута на Мая имаше кожена ръчна чанта и тя я стискаше с две ръце, сякаш се боеше да не ѝ избяга.
Порша, най-малката сестра, социалната работничка, беше най-едрата. Косата ѝ бе остригана почти до кожа, несъмнено заради неотдавнашната химиотерапия. Веждите ѝ, току-що започнали да покарват, бяха изрисувани с молив; извиваха се над лешникови на цвят очи, които сияеха със златист блясък на фона на кожата ѝ. Порша беше с лилава туника и джинси, носеше дълги обици с мъниста, които се поклащаха като миниатюрни полилеи, докато въртеше глава между Страйк и Робин. Когато се приближиха, Робин забеляза малка татуировка на тила на Порша: тризъбеца от флага на Барбадос. Робин знаеше, че Идън и Мая са прехвърлили петдесет, а Порша е на четиресет и девет, но всичките три сестри можеха да минат поне за десет години по-млади от действителната си възраст.
Робин представи себе си и Страйк. Размениха се ръкостискания, Идън си остана все така без усмивка на лицето и детективите седнаха – Страйк начело на масата, а Робин между него и Порша, с лице към Мая и Идън. Всички, освен Идън, пуснаха по някоя насилена реплика за района и за времето, докато дойде сервитьор да вземе поръчката им. Щом той се отдалечи, Робин каза:
– Много ви благодарим, че се срещате с нас, искрено сме ви признателни. Ще възразите ли Корморан да си води бележки?
Мая и Порша поклатиха глави. Страйк извади бележника от джоба на палтото си и го отвори.
– Както казах по телефона – подхвана Робин, – всъщност искаме да получим най-обща представа за живота на Марго Бамбъро през месеците...
– Може ли аз да задам няколко въпроса? – прекъсна я Идън.
– Разбира се – отвърна любезно Робин, макар да очакваше задаващи се неприятности.
Идън отметна тъмната коса от лицето си, при което се разкриха очи, черни като абанос.
– Вие двамата знаехте ли, че някакъв тип звъни по телефона на всички, които са били свързани със „Сейнт Джон“, и разправя как щял да пише книга за вашето разследване на изчезването на Бамбъро?
По дяволите, изруга наум Робин.
– Това да не е мъж, на име Оукдън? – попита Страйк.
– Не, Карл Брайс.
– Същият човек е – поясни Страйк.
– Свързани ли сте с него, или...
– Не – отсече Страйк. – И ви съветвам настоятелно да не разговаряте с него.
– Да, това и сами можахме да го преценим – заяви хладно Идън. – Но участието му означава, че историята ще се разгласи, нали така?
Робин погледна към Страйк, а той каза:
– Ако разрешим случая, историята ще получи гласност и без Оукдън... или Брайс, или както там е решил да се нарича напоследък. Само че това е едно голямо „ако“. Искрено казано, няма особени изгледи да стигнем до разкритие и в такъв случай на Оукдън ще му е твърде трудно да си продаде книгите, а това, което ще ни кажете сега, няма да иде по-далече от тази маса.
– Ами ако ние знаем нещо, което ще ви помогне да разрешите случая? – обади се Порша, като се наведе напред, за да надникне зад Робин и Страйк.
Настана моментна пауза, в която Робин почти усещаше изострилия се интерес на Страйк заедно със собствения ѝ.
– Зависи каква е информацията – отвърна бавно Страйк. – Възможно е да не разкриваме откъде сме я получили, но ако източникът е важен, за да се стигне до присъда...
Последва продължителна пауза. Въздухът около сестрите се усещаше зареден с безмълвна комуникация.
– Е? – въпросително произнесе накрая Порша.
– Решихме да го направим – промърмори Мая към Идън, която продължаваше да седи мълчаливо и със скръстени ръце.
– Е, добре, хубаво – изрече Идън с интонация, чийто подтекст бе „после не обвинявайте мен“.