– И защо? – поинтересува се Страйк.
– Според нея момичето било хвърлило око на съпруга на доктор Бамбъро. Изчервявала се всеки път, като му казвала името.
Вратата на кафето се отвори и Идън влезе обратно вътре. Когато седна, Робин долови лъх на тютюнев дим, примесен към парфюма ѝ.
– Докъде стигнахте? – студено попита тя.
– Как леля Кармен ходеше да чисти вместо мама – отвърна Мая.
Идън отново скръсти ръце, без да докосва кафето си.
– Значи, показанията, дадени от майка ви пред полицията за кръвта и как доктор Фипс се е разхождал в градината... – подхвана Страйк.
– ... бяха преразказ на разправеното ѝ от Кармен, да – кимна Мая и отново попипа кръстчето на врата си. – Нямаше как да признае, че сестра ѝ бе ходила там вместо нея, защото чичо Маркъс би побеснял, ако узнаеше. Леля Кармен умоляваше мама да не казва пред полицията и мама се съгласи. Така че ѝ се наложи да даде показания, че тя е тази, видяла петното кръв на килима и вървящия през моравата доктор Фипс.
– Само че – намеси се Порша с безрадостен смях – после Кармен размисли относно доктор Фипс. След първия си разпит в полицията мама отиде при нея и ѝ каза: „Питат ме дали не съм объркала някого от работниците с доктор Фипс“. Кармен отвърна: „О, да, бях забравила, че отзад има работници. Може да съм се припознала“.
Порша се засмя кратко, но Робин знаеше, че не е, защото се забавлява. Тя самата бе потърсила убежище в същия тип смях вечерта, когато бе говорила за изнасилването си с Макс край кухненската маса.
– Знам, че не е смешно – каза Порша, уловила погледа на Мая. – Кармен винаги е била отнесена, но човек би помислил, че в този случай стриктно ще се придържа към фактите. Мама се поболя от стреса, каквото хапнеше, повръщаше го. А после онази дърта кучка, секретарката в работата ѝ, я заварила в момент на световъртеж...
– Да – внезапно се съживи Идън. – И ето ти нà, че набедиха мама за крадла и пияница и я уволниха от медицинската служба. Секретарката твърдеше, че тайно подушила термоса на мама и от него лъхало на алкохол. Пълна измислица.
– Това е било няколко месеца след изчезването на Марго Бамбъро, нали? – пожела да уточни Страйк с химикалка, застинала над бележника.
– О, пардон – с леден сарказъм избъбри Идън, – отклоних се от главната тема ли? Хайде всички обратно към изчезналата бяла жена. Кого го е грижа какво е преживявала някаква си тъмнокожа?
– Простете, не съм... – отвори уста Страйк.
– Знаете ли коя е Тиана Медаини? – изстреля въпрос към него Идън.
– Не – призна той.
– Естествено, че не – процеди Идън. – Четиресет години след изчезването на Марго Бамбъро седим тук и си блъскаме главите какво се е случило с нея. Тиана Медаини е чернокожа тийнейджърка от Люишъм. Изчезна миналата година. На колко първи страници се появи името ѝ? Защо не беше начело в новините като Бамбъро? Защото не струваме толкова нито за медиите, нито за проклетата полиция, така ли?
На Страйк му бе трудно да намери адекватен отговор; без съмнение, както си помисли Робин, защото твърдението на Идън бе неоспоримо. Снимката на Джаки Ейлет, единствената чернокожа жертва на Денис Крийд, беше най-малката и неразличимата от призрачните черно-бели образи на убитите от Крийд жени върху корицата на „Демонът от Парадайс Парк“. Тъмната кожа на Джаки се открояваше най-слабо на мрачния фон. На най-видно място бяха поставени снимките на шестнайсетгодишната Джералдин Кристи и двайсет и седем годишната Сюзан Майър, и двете бледи и руси.
– Когато Марго Бамбъро изчезна – яростно заговори Идън, – полицията се отнесе с белите жени от медицинската служба, сякаш бяха от порцелан. Буквално им бършеха сълзите. Но не и с мама. Към нея се държаха като към закоравяла престъпничка. Онзи, главният разследващ, как му беше името...?
– Талбът – подсказа Робин.
– Все ѝ повтаряше: „Казвай какво криеш. Знам, че нещо премълчаваш“.
В съзнанието на Робин изникна загадъчната фигура на Йерофант. Пазителят на тайните и загадките в картите таро носеше шафранени на цвят одежди и яздеше бик („картата се отнася за Телец“), а пред него – черна жрица с коса, сплетена като тази на Мая („Пред него е жената с меч; тя представлява Блудницата...“). Кое бе дошло по-напред, реденето на карти таро, обозначаващи тайни и прикриване, или полицейският инстинкт, че ужасената Уилма лъже?