Робин видя, че Страйк усилено се преструва на заинтригуван от нещо в бележника си.
– Показвам благодарността си – отвърна Порша, – задето се съгласи да направим това. Знам, че не искаше.
Всички седяха в леко стъписано мълчание, докато Порша се провираше обратно към мястото си до Робин.
– Каза ли им последното? – обърна се Порша към Мая, докато Идън духаше носа си. – За мама и Бети Фулър?
– Не – отвърна Мая, която изглеждаше зашеметена от акта на помиряване, на който току-що бе станала свидетел. – Мама го е разказала на теб, реших, че ти трябва да го разправиш.
– Ами добре – кимна Порша и се завъртя с лице към Страйк и Робин. – Това наистина е последното, което знаем, и може да не означава нищо, но е добре да го чуете, след като сте наясно за всичко останало.
Страйк зачака с готова химикалка.
– Мама ми го каза малко след като се пенсионира. Не беше редно да го прави, защото се отнасяше до клиент, но като чуете за какво става дума, ще разберете. Мама продължи да работи в Клъркънуел, след като получи квалификация за социален работник. Там бяха всичките ѝ приятели, не искаше да се мести. Така че опозна много добре местната общност. Едно от семействата, с които работеше, живееше на Скинър Стрийт, недалече от медицинската служба „Сейнт Джон“...
– Скинър Стрийт? – повтори Страйк.
Името му говореше нещо, но беше толкова изтощен, че не си припомняше с какво точно го свързва. Робин, от друга страна, веднага се сети защо Скинър Стрийт ѝ звучи познато.
– Да. Фамилията на семейството беше Фулър. Имаха едва ли не всеки проблем, за който човек може да се сети, така каза мама: наркомания, домашно насилие, криминални прояви и какво ли не още. Глава на семейството беше бабата, която бе едва четиресет и няколко годишна и основният ѝ източник на доходи беше проституция. Името ѝ беше Бети и мама казваше, че била като местна новинарска служба, ако се интересуваш от подземния свят де. Семейството живееше там от поколения наред. Един ден Бети заявила на мама с известно коварство, та да види реакцията ѝ: „Да знаеш, че Маркъс не е пращал заплашителни писма до онази лекарка“. Мама била шашната – продължи Порша. – Първата ѝ мисъл била, че Маркъс е бил клиент на жената. Но аз знам, че не е бил – побърза да каже Порша и вдигна ръка, за да предвари възраженията на Идън, която бе отворила уста. – На този етап мама и Маркъс не си бяха продумвали от години. Тъй или иначе, всичко било съвсем невинно. Бети се срещнала с Маркъс по повод на това, че църквата провеждала акция в квартала. Донесъл продукти от Фестивала на жътвата за семейството и се опитал да убеди Бети да отиде на църковна служба. Бети се досетила за връзката на Маркъс с мама, защото тя продължи да носи фамилията Бейлис, и ѝ заявила, че знае кой в действителност е писал заплашителните бележки до Марго Бамбъро. Авторът им бил също така нейният убиец. „Кой е?“, попитала мама, а Бети отвърнала, че ако каже, убиецът на Марго ще отнеме и нейния живот.
Настъпи кратко мълчание. Наоколо им се чуваше общият шум на кафето, жената на съседната маса, която ядеше парче сметанова торта, възкликна на висок глас:
– Господи, колко е вкусна!
– Майка ви повярвала ли е на Бети?
– Чудеше се какво да мисли – отвърна Порша. – Бети познаваше разни опасни хора, та е възможно да е дочула слухове, но кой би могъл да знае? Хората си дрънкат, обичат да се изкарат важни. – Робин си припомни как и Джанис Бийти бе казала точно същото, като предаде слуха за Марго Бамбъро, разхождаща се в гробище. – Но ако има нещо вярно в това, жена като Бети по-скоро би отишла до Луната, отколкото да съобщи на полицията. Като нищо вече е покойница, предвид начина на живот, който водеше, но за вас няма да е трудно да узнаете дали е още жива.
– Много ви благодарим, че ни го казахте – каза Страйк. – Струва си да се проследи тази нишка.
След като бяха споделили всичко, което знаеха, трите сестри изпаднаха в болезнено мълчание. Не за пръв път Робин имаше причина да се замисли колко странични вреди носеше след себе си всеки акт на насилие. Изчезването на Марго Бамбъро очевидно бе внесло хаос в живота на момичетата Бейлис, а сега тя знаеше за всичката мъка, която им бе причинило, долавяше колко са мъчителни спомените, свързани с това събитие, и напълно разбираше първоначалния отказ на Идън да разговаря с детективите. Дори започваше да се чуди защо сестрите бяха променили решението си.
– Много ви благодаря за това – изрече искрено. – Знам, че дъщерята на Марго ще ви е извънредно благодарна, задето приехте да разговаряте с нас.
– О, значи, дъщерята ви е наела, така ли? – попита Мая. – Тогава ѝ предайте от мен как мама цял живот бе измъчвана от вина, че не е могла да бъде откровена пред полицията. Тя харесваше доктор Бамбъро. Не че са били близки приятелки, но я смяташе за свестен човек.