– Много ѝ тежеше – присъедини се и Порша. – Тежеше ѝ до самата ѝ смърт. Ето защо бе запазила бележката. Тя би искала да ви сътрудничим. Винаги може да се направи анализ на почерка и неща от този род, нали?
Страйк се съгласи, че има такива методи. Той отиде да плати сметката, а Робин изчака на масата със сестрите, като виждаше желанието им детективите да си идат възможно най-бързо. Разкрили бяха личната си травма и семейни тайни и вече бе непосилно да се поддържа любезен разговор на общи теми. Робин се почувства облекчена, когато Страйк се върна и след кратко сбогуване двамата си тръгнаха от кафето.
В мига, щом излезе на чист въздух, Страйк спря да извади от джоба си пакета „Бенсън енд Хеджис“ и запали цигара.
– Имах нужда – промърмори, като продължиха да вървят. – И тъй... Скинър Стрийт...
– Мястото, където е бил видян Джоузеф Бренър във вечерта на изчезването на Марго – уточни Робин.
– Аха – рече Страйк и за миг затвори очи. – Знаех си, че има нещо.
– Веднага щом се прибера у дома, ще издиря Бети Фулър – каза Робин. – Какво мислиш за останалото?
– Семейство Бейлис са си понесли своя товар – посочи Страйк, като спря до ландроувъра и хвърли поглед назад към кафето. Беемвето му бе на петдесет метра по-нататък. Отново всмукна от цигарата си и се намръщи. – Предоставя ни се нов ъгъл към проклетата тетрадка на Талбът – призна той. – Като махнем окултните глупости, той е бил прав все пак. Уилма наистина е криела нещо от него. Много неща всъщност.
– И аз си го помислих – каза Робин.
– Нали си даваш сметка, че тази заплашителна бележка е първото материално доказателство, което сме открили?
– Да – отвърна Робин и погледна часовника си. – В колко часа тръгваш за Труро?
Страйк не отговори. Като вдигна поглед, Робин видя, че той се бе втренчил напрегнато към открития парк отвъд пътя, затова тя също се обърна да провери кое е привлякло вниманието му. Нямаше нищо освен два лудуващи териера и собственика им, който вървеше и размахваше двата повода.
– Корморан?
Страйк като че върна вниманието си от някъде далече.
– Какво? – попита, после смотолеви: – Да. Не, аз просто...
Пак се обърна към кафето и се смръщи.
– Просто си мислех. Но не е нищо, май се превръщам в Талбът. Виждам значение в абсолютно съвпадение.
– Какво съвпадение?
Но Страйк не проговори, докато вратата на кафето не се отвори и не се появиха трите сестри Бейлис с връхните си дрехи.
– Да тръгваме – предложи той. – Сигурно вече им е втръснало да ни гледат. Ще се видим в понеделник. Съобщи ми, ако откриеш нещо интересно за Бети Фулър.
54
... но нищо ново болка не му причини,
претръпнал бе отдавна вече
да хвърля любовта си всуе.
Влакът се разтресе при завой. Главата на спящия Страйк се килна и се удари в студеното стъкло. Събуди се и усети потекла слюнка по брадичката си. Обърса я с ръкава на сакото си и се озърна наоколо. Възрастните съпрузи насреща му любезно бяха потънали в четене, но през пътеката четирима тийнейджъри се хилеха беззвучно, като се пазеха да не поглеждат към него, а раменете им се тресяха, докато зяпаха с престорен интерес през прозореца. Очевидно беше хъркал с отворена уста, защото сега тя бе неприятно суха. Погледна часовника си и видя, че беше спал близо два часа.
Страйк взе карирания термос на масичката пред него, който бе изплакнал и заредил в „Макдоналдс“ по-рано. Сипа си черно кафе под звуците на пръхтящите хлапета. Несъмнено го имаха за чудат стар човек с неговото хъркане и карирания му термос, но годината пътуване в люшкащия се влак го бе научила да съкращава до минимум придвижването с протезата му до вагон-ресторанта. Изпи чаша кафе с пластмасов привкус, после се намести удобно със скръстени ръце и се загледа към нижещите се край прозореца полета, осеяни с електрически стълбове, към плоския бял облак, искрящ в разноцветни отблясъци заради натрупания слой прах по стъклото. Регистрираше пейзажа само откъслечно: вниманието му всъщност бе насочено навътре към странната идея, която му бе хрумнала след интервюто с трите сестри Бейлис.
То се знае, хрумването му можеше да е само плод на претоварено съзнание, правещо произволни връзки между обикновени съвпадения. Преобръщаше го в ума си, разглеждаше го от различни ъгли, докато накрая с прозявка се извъртя странично върху празното място до себе си и с мъка се надигна до изправено положение на пътеката, така че да достигне пътната си чанта на горната лавица. До нея беше пазарски плик от „Уейтроуз“, защото на път към гара Падингтън се бе отклонил до супермаркета, откъдето купи три великденски яйца за племенниците си или по-скоро три шоколадови таралежа, защото бяха относително компактни. Сега, докато ровеше в сака за „Демонът от Парадайс Парк“, без да ще, прекатури торбичката с шоколадчетата. Най-горният таралеж изпадна и в опита си да го хване, той го перна, кутията се удари в облегалката на възрастната жена, която изцвърча изненадано, после падна на пода.