Тийнейджърите, за които Страйк неволно изпълняваше комедиен моноспектакъл, вече открито се превиваха от смях. Едва когато Страйк се наведе непохватно да вдигне вече счупилия се шоколадов таралеж с една ръка върху масичката на хлапетата, за да пази равновесие, едно от момичетата забеляза металната пръчка, служеща му като десен глезен. Той разбра, че тя я е видяла, по внезапното секване на смеха ѝ и лудешкия шепот към компанията. Запъхтян, изпотен и съзнаващ, че очите на половината вагон са приковани към него, той пъхна съсипания таралеж обратно в торбичката, намери „Демонът от Парадайс Парк“ в сака и леко задъхан, но изпитващ злорадство от шокираните физиономии на тийнейджърите, отново седна на мястото си до прозореца. След като прелисти книгата до две трети от съдържанието ѝ, откри търсената от него глава, озаглавена „Залавянето“.
Дотук отношенията на Крийд с хазайката му Вайълет Купър са били ключът към продължилата му безопасност. Самата Вайълет признава, че през първите пет години, докато ѝ е бил наемател, не ѝ е минавало и през ум, че Ден може да причини някому зло, виждала го като самотна и блага душа, човек, извличащ радост от вечерите им на припяване към грамофона, и най-вероятно гей.
Ала усилията, полагани от Крийд, да угажда на Вайълет, вече започват да му омръзват. Докато, преди я е дрогирал само когато имал нужда да надроби кости с чук или да качи труп във вана си през нощта, сега започва да сипва барбитурати в джина ѝ с портокалов сок просто за да се отърве от досадната ѝ компания.
Държането на Крийд към Вайълет също се променя. Той вече е „ехиден“ с нея, „подиграваше ме, говореше неприятни неща, присмиваше ми се, че използвам погрешни думи, държеше се с мен като с глупачка, нещо, което не бе правил преди. Помня един случай, в който му разправях за къщичката в провинцията, която брат ми си купи след пенсионирането си. Докато му описвах градината с пергола, той се разсмя, всъщност изхили се гадно, защото бях изрекла „перголия“, никога няма да го забравя. И тогава ми каза да не използвам думи, които не знам, защото само съм показвала колко съм тъпа. Много се засегнах. Не бях забелязвала тази му злобна страна. Знаех, че е умен, всеки ден решаваше докрай кръстословицата в „Таймс“. Знаеше всички отговори в предаването „Гений“, когато го гледахме заедно, но дотогава не ме бе унижавал. И ето че една вечер отвори дума за завещанието ми. Искаше да знае на кого ще оставя къщата. Само дето не поиска да я завещая на него. Никак не ми стана приятно. Не бях стара жена, не възнамерявах скоро да умирам. Смених темата, но той отново я подхвана след няколко вечери. Казах му да не говори за това, защото ме кара да се усещам едва ли не на прага на смъртта и да си мисля, че току-виж си е наумил да ме очисти. А той се намуси и ми заяви как на мен ми било лесно, докато той не разполагал с никаква сигурност в живота и наследникът ми като нищо можел да го изхвърли, а тогава щял да остане на улицата. После се помирихме, но цялата история ми остави неприятен вкус“.
Би било върховна глупост от страна на Крийд да убеди Вайълет да промени завещанието си и после да я убие. Дори да се остави настрана очевидният му мотив, би рискувал влизането на полицията в сутеренното му жилище, където е криел останки и вещи поне на пет жени. Ала арогантността на Крийд и чувството му за недосегаемост по онова време, изглежда, не са знаели граници. Той складира по-големи от всякога количества хапчета, което го довежда до контакт с не един уличен дилър. Така става по-широко познат.
Един от новите му контакти за дрога е Майкъл Клийт, който продава барбитурати, откраднати от негов контакт във фармацевтична компания. По-късно Клийт сключва споразумение с полицията в замяна на свидетелските му показания при процеса на убиеца. В тях твърди как Крийд го попитал дали той, или контактът му могат да го снабдят с кочан лекарски рецепти. Полицията подозира, че Крийд се е надявал да фалшифицира рецепта за Вайълет, която да обясни как е имала достъп до лекарства, от които да вземе свръхдоза...