Въпреки изпитото кафе клепачите на Страйк отново започваха да натежават. След няколко минути главата му отново клюмна настрани, а книгата се изплъзна от хлабавата му хватка.
При събуждането му небето навън бе станало кораловочервено, смеещите се тийнейджъри ги нямаше вече и се оказа, че след десет минути влакът ще е на гарата в Труро. Беше по-схванат от всякога и не в настроение за семейна среща, искаше му се да е обратно в мансардния си апартамент, където да вземе душ и да се радва на покой. И все пак духът му леко се повдигна, когато видя Дейв Полуърт да го чака на перона. Торбичката с шоколадовите таралежи леко издрънка, докато Страйк с мъка слизаше от влака. Трябваше да си спомни да даде счупения на Люк.
– Как е, Диди? – попита Полуърт, след като си стиснаха ръцете и се потупаха един друг по гърба, тъй като торбичката от „Уейтроуз“ на Страйк пречеше да се прегърнат.
– Благодаря, че ме посрещна, друже, много съм ти признателен.
Потеглиха към Сейнт Моус с автомобила на Полуърт – „Дачия Дъстър“, – като обсъждаха плановете за следващия ден. Полуърт и семейството му бяха поканени на разпръсването на праха заедно с Керенза, сестрата от „Макмилън“.
– ... само дето няма да е разпръсване – уточни Полуърт, докато шофираше по второстепенния път, докато слънцето се превръщаше в горящ въглен на хоризонта. – По-скоро ще е плаване.
– Как така?
– Луси се е снабдила със специална урна – обясни Полуърт. – Водноразтворима, от памук и глина. Снощи ми я показа. Направена е да прилича на цвете. Слагаш вътре праха и цялото чудо отплава, след което се разтваря.
– Хитро – отбеляза Страйк.
– Предотвратява нелепи инциденти – допълни прагматично Полуърт. – Помниш ли съученика ни Иън Рестарик? Дядо му искал прахът му да бъде хвърлен от Ландс Енд. Глупаците отишли там във ветровит ден и устите им се напълнили с останките на старото момче. Рестарик ми разправяше как цяла седмица след това издухвал прах от носа си.
Страйк се разсмя и в този момент усети как телефонът жужи в джоба му. Надяваше се съобщението да е от Робин, за да го осведоми например, че е открила Бети Фулър. Вместо това видя непознат номер.
Мразех те толкова силно, защото твърде много те обичах. Моята любов никога не свърши, но твоята – да. Изчерпа се. Аз я изчерпах.
Полуърт още говореше, но Страйк вече не го слушаше. Прочете съобщението няколко пъти, намръщи се леко, после прибра телефона обратно в джоба си и се помъчи да се съсредоточи над анекдотите на стария си приятел.
В къщата на Тед се разнесоха приветствени възгласи, последваха прегръдки от чичо му, от Луси и Джак. Страйк се опитваше да изглежда щастлив, че е там, въпреки умората си и съзнанието, че му се полага да заспи чак след като останалите са си легнали вече. Луси бе приготвила паста за всички, обгрижваше ги до един и мъмреше Люк, че рита Адам, а в промеждутъците бъбреше, но бе на ръба на сълзите.
– Толкова е странно, нали? – прошепна на брат си след вечеря, докато Грег и момчетата по настояване на Грег разчистваха масата. – Да сме тук без нея. – И без пауза продължи. – Решихме това с праха да го свършим сутринта, защото изглежда, че времето ще е добро, а после да се върнем тук за великденския обяд.
– Чудесно ми звучи – отвърна Страйк.
Знаеше колко голямо значение отдава Луси на подготовката и плановете, как държи всичко да е свършено както трябва. Тя взе урната и се залюбува на стилизираната бяла лилия. Тед вече бе поставил праха на Джоун вътре.
– Много е хубава. Джоун би я харесала – каза той без никаква идея вярно ли беше това, или не.
– Купих розови рози за всички нас, та да ги хвърлим във водата заедно с нея – каза Луси и очите ѝ отново се напълниха със сълзи.
– Подходящо – коментира Страйк, като потисна прозявка. Копнееше да се изкъпе, а после да легне и да заспи. – Благодаря, че си се погрижила за всичко това, Луси. О, донесох великденски яйца за момчетата, къде ги искаш?
– Ще ги сложим в кухнята. Сети ли се да вземеш за Роз и Мел?
– За кого?
– Дъщерите на Дейв и Пени, те също ще дойдат утре.
По дяволите.
– Не ми хрумна...
– О, Стик – въздъхна Луси. – Не си ли им кръстник?
– Не, не съм – отвърна Страйк, като силно се постара да не се показва сприхав. – Но добре, утре ще се отбия в магазин и ще купя още.
Когато най-сетне остана сам в тъмната дневна, легна на дивана, който по неволя му бе станал добре познат през последната година, с подпрян до масичката изкуствен крак, и провери отново телефона си. Беше доволен да види, че нямаше повече съобщения от непознатия номер, и както бе грохнал, успя да заспи много бързо.