– Какво общо има таралежът с Великден? – обърна се Адам към Страйк с подаръка от чичо си в ръка.
– Ами Великден се отъждествява с пролетта, нали? – обади се Тед от другия край на масата. – Животните се събуждат след зимния сън.
– Моят е счупен – заяви Люк и разтресе кутията.
– О, жалко – промърмори Страйк, а Луси го изгледа остро.
Беше напрегната, смъмри синовете си, задето си гледаха телефоните по време на закуската, хвърли строг поглед на Страйк, когато и той провери своя, все надзърташе към прозореца, за да види какво е времето. Детективът бе доволен, че има извинение да излезе от къщата, за да купи великденски яйца за дъщерите на Полуърт, но едва бе извървял десет метра по наклонения път с цигара в ръка, когато дачията на семейството спря край него. Страйк сподели полугласно с Полуърт целта на своята мисия, а приятелят му отсече:
– Я зарежи това, вкъщи са заредени с шоколад за цяла година.
В единайсет часа с оставено във фурната агнешко бутче и нагласен таймер, след като на Люк му бе казано, че не, не може да вземе айпада си на лодката, и след един фалстарт поради връщане до къщата, защото по-малката дъщеря на семейство Полуърт имаше нужда да се изпишка, групата благополучно се добра до пристанището, където се срещнаха с Керенза, медицинската сестра, и всички се качиха на лодката на Тед „Джоуанет“.
Страйк, който някога с гордост бе изпълнявал ролята на първи помощник на чичо си, вече не притежаваше равновесието да се справя било с платната, било с руля. Седна с жените и децата, пощаден от необходимост да поддържа разговор заради силния шум на вятъра срещу платното. Тед крещеше команди към Полуърт и Джак. Люк ядеше шоколад с очи, примижали срещу студения вятър; дъщерите на Полуърт бяха сгушени и трепереха до майка си, която ги бе обгърнала с ръце. По бузите на Луси вече течаха сълзи и тя крепеше грижливо урната в скута си. До нея Керенза държеше наръч тъмнорозови рози, хлабаво увити в целофан. Грег и Полуърт подвикваха на децата да привличат вниманието им към гледката, докато обикаляха край полуострова, където замъкът на Сейнт Моус се възправяше като страж.
Повърхността на морето се променяше във всяка секунда от набраздена сиво-зелена шир в мрежа от ярки като от диаманти проблясъци. Мирисът на озон бе тъй привичен и успокояващ за Страйк като този на бира. Тъкмо си мислеше колко е доволен, задето Джоун бе избрала това, а не гроб, когато усети телефона да вибрира до гърдите му. Неспособен да устои на изкушението да прочете съобщението, за което бе сигурен, че е от Шарлот, той го извади и погледна екрана.
Мислех, че ще се върнеш, очаквах да ме спреш да не се омъжа за него, не вярвах, че ще ме оставиш да го направя.
Страйк прибра обратно телефона в джоба си. Люк го наблюдаваше и на Страйк му се стори, че разчете по лицето му идеята да попита защо чичо Корморан може да гледа телефона си, а на него му бе забранено да си донесе айпада, но погледът, отправен му от чичо му, явно го накара да се откаже и той просто натъпка в устата си още шоколад.
Всички бяха обладани от чувство на респект, дори Люк, когато Тед обърна лодката по посока на вятъра, после бавно спря, а платното заплющя шумно. Замъкът на Сейнт Моус вече бе с големината на пясъчен замък в далечината. Керенза раздаде на всички по една роза, а на Тед връчи остатъка от букета и той го пое с ръцете си, покрити с вечен загар. Никой не проговори, но моментът бе усещан като наситен със съдържание. Докато платната плющяха гневно, Тед се наведе над единия борд на лодката и внимателно спусна урната в морето, като изрече полугласно своето сбогуване, а предметът, за който Страйк си бе представял, че ще изглежда мижав и не на място сред вълните, заподскача грациозно в океана и тъкмо поради малките си размери изглеждаше трогателен и странно благороден. Скоро последните тленни останки на Джоун Нанкароу щяха да се разтворят в морето и само розите, хвърлени една по една от всеки от тях, щяха да останат и да бележат мястото, където тя бе изчезнала.
Страйк прегърна Луси, а тя положи глава на рамото му, когато заплаваха към брега. Розуин, по-голямата от дъщерите на Полуърт, се разхлипа първоначално заради изчезващата в далечината урна, но после продължи, като се наслаждаваше на собствената си скръб и на утехата на майка си. Страйк остана с вперен поглед, докато вече не можеше да вижда бялата точка, и тогава се обърна към брега, вече замислен за агнешкото бутче, което ги очакваше у дома.