Телефонът му отново завибрира минути след като бе стъпил на твърда земя. Докато Полуърт помагаше на Тед да привърже лодката, Страйк запали цигара и се обърна с гръб към групата, за да прочете новото съобщение.
Искам да умра казвайки истината хората са такива лъжци всички които познавам непрестанно лъжат и не спират да се преструват
– Ще се прибера пеша – каза той на Луси.
– Не може – мигом възрази тя, – обядът ще е вече готов...
– Ще ми е нужна още една – отсече твърдо Страйк и размаха цигарата пред изразяващото ѝ неодобрение лице. – Ще се видим там.
– Искаш ли компания, Диди? – попита Полуърт. – Пени ще откара момичетата до къщата.
– Не, върви, приятелю – отказа му той и добави тихо, та Луси да не чуе: – Трябва да се обадя по служебен въпрос.
Докато го казваше, телефонът му отново завибрира.
– Довиждане, Корм – каза Керенза, а луничавото ѝ лице излъчваше привичната благост. – Няма да дойда за обяда.
– Чудесно... не, исках да кажа жалко – избъбри Страйк. – Благодаря ти, че дойде, Керенза. Джоун бе силно привързана към теб.
Когато Керенза се качи в своя мини купър, а колите на останалите потеглиха, Страйк отново извади телефона си.
Никога не забравяй че те обичах сбогом блуи х
Страйк позвъни на номера. След няколко сигнала обаждането бе прехвърлено на гласова поща.
– Шарлот, аз съм – каза Страйк. – Ще продължа да звъня, докато не ми се обадиш.
Затвори и набра отново. За втори път беше прехвърлен на гласова поща.
Пое напред, защото тревогата му изискваше някакво действие. Улиците около пристанището бяха почти празни. Повечето хора вероятно бяха седнали край великденската трапеза. Отново избра номера на Шарлот, но тя не се обади.
Имаше чувството, че около черепа му се стяга жица. Вратът му се бе схванал от напрежение. Във всяка секунда чувствата му се меняха между гняв, негодувание, объркване и страх. Тя винаги бе била умела манипулаторка. Но също така на два пъти за малко бе избегнала смърт от собствената си ръка.
Не отговаряше на телефона, защото може би вече бе мъртва. В имението „Касъл ъв Крой“, където семейството на съпруга ѝ живееше от поколения, като нищо имаше спортни оръжия. В клиниката несъмнено държаха силни лекарства, би могла да е събрала от тях накуп. Или пък се бе нарязала с бръснарско ножче, както се бе опитала да направи веднъж след един от по-бурните им скандали със Страйк.
След като позвъни на номера за десети път, Страйк спря и погледна през парапета към безпощадното море, което не излъчваше утеха при настъпването си и после отдалечаването си от брега. В съзнанието му нахлуха спомени за Джоун, яростно вкопчила се в живота; тревогата му за Шарлот бе примесена и с гняв, задето бе готова да се откаже от своя.
И тогава телефонът му иззвъня.
– Къде си? – почти изкрещя.
– Блуи?
Звучеше пияна или много дрогирана.
– Къде си?
– Казах ти – избъбри тя. – Блуи, не помниш ли...
– Шарлот, КЪДЕ СИ?!
– Казах ти, в „Симъндс“...
Той се обърна и почти затича по обратния път, по който бе дошъл. На двайсет метра назад имаше старомодна червена телефонна кабина и със свободната си ръка вече събираше монети от джоба на панталона си.
– В твоята стая ли си? Къде си?
В телефонната кабина миришеше на урина, на угарки и на нечистотия, нанесена от хиляди подметки.
– Не мога да видя небе... Блуи, толкова съм...
Все така мънкаше неясно, дишането ѝ бе забавено.
– Сто и осемнайсет, сто и осемнайсет – изговори весел глас в слушалката в лявата му ръка.
– „Симъндс Хаус“, това е частна психиатрична клиника в Кент.
– Да ви свържа ли...?
– Да, свържете ме... Шарлот, там ли си още? Говори ми. Къде си?
Но тя не отговори. Дишането ѝ бе шумно и ставаше гърлено.
– „Симъндс Хаус“ – съобщи бодър женски глас в другото му ухо.
– Имате ли лежаща пациентка, на име Шарлот Рос?
– Съжалявам, господине – отвърна рецепционистката, – не разкриваме...
– Взела е свръхдоза. Току-що ми звъня от вашата клиника, взела е свръхдоза. Трябва да я намерите... може да е отвън, имате ли двор?
– Господине, може ли да ви попитам...?
– Проверете незабавно къде се намира Шарлот Рос, говоря с нея по другата линия, взела е свръхдоза.
Чу жената да приказва на някого отстрани.
– ... госпожа Рос... на първия етаж, просто за сигурност...
Гласът отново заговори в неговото ухо, все така професионално бодър, но вече тревожен.