– Здравей – откликна Ал още след първия сигнал.
– Защо си в офиса ми?
– Исках да те видя, братле. Да си поговорим лице в лице.
– Днес няма да се връщам там – излъга Страйк. – Затова предлагам да кажеш каквото има да казваш сега.
– Братле...
– Кой е там?
– Ъъ... секретарката ти... Пат, нали? – Страйк чу Ал да се обръща встрани, за да попита, и долетя утвърдителното изръмжаване на Пат. – И още господин, на име...
– Баркли – изрече високо шотландецът.
– Ами добре, иди в моя кабинет, та да си сам – поръча Страйк. Изслуша как Ал предаде думите му на Пат, чу познатия звук от затваряне на вратата на офиса и каза: – Ако е това, което си мисля...
– Корморан, не искахме да ти го казваме, но татко има рак.
О, по дяволите.
– На простатата – добави Ал. – Предполагат, че са го хванали рано. Но решихме, че е редно да знаеш, защото това парти не е само за честване юбилея на групата и на новия албум. Целта е да му дадем надежда за бъдещето.
Настана мълчание.
– Решихме, че е редно да знаеш – повтори Ал.
И защо трябва да го знам, да му се не види?, помисли си Страйк с очи към затворената врата на къщата на Елинор Дийн. Той нямаше отношения с Рокъби. Да не би Ал да очакваше да се разплаче и да се втурне при Рокъби да изразява състрадание и съпричастност? Рокъби беше мултимилионер. Със сигурност щеше да получи най-доброто лечение. Споменът за урната лилия на Джоун, подскачаща надалече по вълните, му се върна и Страйк каза:
– Добре, наистина не знам как да реагирам на това. Сигурен съм, че е огорчило всички, които държат на него.
Последва ново продължително мълчание.
– Решихме, че това може да внесе разлика – тихо каза Ал.
– В какво?
– В твоето отношение.
– След като са го открили рано, няма страшно за него – заяви Страйк. – Като нищо може да направи още едно-две деца, дето никога няма да вижда.
– Боже мили! – възкликна Ал, вече ядосан. – Ти може да не даваш пукната пара, но става дума за баща ми...
– Давам пукната пара за хора, които някога са давали пукната пара за мен – отсече Страйк, – и понижи глас, не желая служителите ми да научават за личните ми дела.
– Това ли ти е най-важното сега?
Страйк си помисли за Шарлот, която според вестниците оставаше в болницата, за Луси, развълнувана да узнае дали Страйк ще може да освободи уикенда си, за да иде в къщата ѝ в Бромли, където щеше да гостува Тед. Помисли си за клиентите в случая с Хитреца, намекващи, че до седмица ще спрат плащането, ако агенцията не научи с какво Хитреца държи шефа си. За Марго Бамбъро и за бързо чезнещата година, определена им да открият какво се е случило с нея. Необяснимо защо, замисли се и за Робин и за това, че бе забравил, че днес е денят на медиаторската ѝ сесия с Матю.
– Аз си имам свой живот – заговори Страйк, като упражняваше върховен самоконтрол, за да не избухне, – който е мъчен и сложен като на всички други. Рокъби си има съпруга и половин дузина деца, а аз съм на максимален капацитет за хората, които имат нужда от мен. Няма да дойда на проклетото парти, не проявявам интерес да го чувам, не желая отношения с него. Не знам колко по-ясно от това да го кажа, Ал, но наистина съм...
Линията прекъсна. Без да се разкайва за нищо казано, но все пак разтърсен, Страйк запрати телефона на седалката до себе си и запали цигара, като остана загледан във входната врата на Елинор Дийн в продължение на още петнайсет минути. После по внезапна прищявка грабна телефона и избра номера на Баркли.
– Какво правиш в момента?
– Отчитам си разходите – отвърна лаконично шотландецът. – Това казино ни струва цяло състояние.
– Брат ми още ли е там?
– Не, тръгна си.
– Добре. Искам да дойдеш и да поемеш наблюдението в Стоук Нюингтън.
– Не съм с колата.
– Е, добре, зарежи – отсече сърдито Страйк.
– Прощавай, Страйк – каза Баркли, – но този следобед трябваше да съм в почивка...
– Не, ти прощавай – продума Страйк и затвори очи. Беше му се появило същото усещане за опъвана около челото му жица, каквото изпита в Сейнт Моус. – Нещо ме е стегнала шапката. Прекарай си приятно следобеда. Сериозно – добави той, та Баркли да не го приеме като сарказъм.
След като приключи разговора с Баркли, Страйк позвъни на Робин.
– Как мина медиаторството?
– Добре – отвърна Робин, но гласът ѝ звучеше някак странно безизразно. – Стигнахме до споразумение.
– Е, браво!
– Да, истинско облекчение е.
– Май спомена, че ще ходиш при Бети Фулър.