– Да, тъкмо се канех да вляза в метрото.
– Припомни ми къде живее.
– В старчески дом на „Санс Уок“ в Клъркънуел.
– Добре, ще се видим там.
– Наистина ли? Мога и сама...
– Знам, но искам да съм там – прекъсна я Страйк.
Потегли от мястото си пред къщата на Елинор Дийн, като съзнаваше, че току-що е бил рязък с двамата си любими колеги. Ако щеше да си изкарва гнева на някого, поне можеше да го насочи към Пат и Морис.
Двайсет минути по-късно Страйк влезе в Клъркънуел по Пърсивал Стрийт. Вдясно от него беше безличната жилищна сграда с червена тухлена фасада, където някога бяха живели Джанис Бийти и Стив Даутуейт, и той отново се зачуди какво ли бе станало с някогашния пациент на Марго, чието местожителство въпреки всички усилия на него и Робин си оставаше неизвестно.
„Санс Уок“ беше тясна еднопосочна улица, превърната в пешеходна зона. Страйк паркира колата си възможно най-близо до нея. Денят беше изненадващо топъл, макар да беше облачно. Когато приближи до „Санс Уок“, видя Робин да го чака в началото ѝ.
– Здравей – каза му тя. – В другия край на улицата е, онази модерната сграда с кръглата кула на покрива.
– Чудесно – отвърна Страйк и двамата закрачиха заедно. – Извинявай за преди малко, бях...
– Не, няма нищо – пресече го Робин. – Съзнавам, че са ни нужни резултати скоро.
Но на Страйк му се стори, че долавя лека хладина.
– Ал ме ядоса – обясни той. – Тъй че може да съм бил малко...
– Корморан, няма нищо – повтори тя, но този път усмивката ѝ го успокои.
– Много се радвам за резултата от медиаторската сесия.
– И аз – кимна Робин, макар че не изглеждаше особено радостна. – Според теб какъв подход ще е най-уместен с Бети Фулър?
– Директно ще си кажем кои сме и какво разследваме – каза Страйк, – а после ще караме по усет. Да се надяваме, че няма деменция...
Прайъри Хаус беше модерна сграда на много нива с обща градина отзад. Когато приближиха входа, отвътре излязоха мъж и жена на средна възраст. Изглеждаха като хора, облекчени, че са изпълнили дълга си, усмихнаха се на Страйк и Робин и задържаха вратата отворена, та те да влязат.
– Много ви благодаря – каза Робин и им се усмихна, а когато двойката се отдалечаваше, чу жената да казва:
– Поне този път тя си спомни кои сме...
Ако не бяха помощните колички за придвижване, мястото би могло да мине за жилищна сграда с дебелия тъмносив мокет на пода, таблото за известия, отрупано с листовки, и потискащата миризма на готвено във въздуха.
– Проверих, тя е на партера – каза Робин и посочи към коридор.
Минаха покрай няколко еднакви чамови врати, докато стигнаха до една, на която в метална рамка бе поставена картичка с напечатано върху нея име „Елизабет Фулър“. Отвътре се дочуваха приглушени гласове. Също като при посещението на Страйк при Джанис Бийти и тук телевизорът бе пуснат с много висок звук. Той почука силно по вратата.
След дълго чакане вратата се открехна предпазливо и се показа задъхана старица с тръбички в носа, която беше дотътрила кислородната бутилка до вратата със себе си. Над рамото ѝ Страйк видя телевизионен екран с вървящото риалити шоу „Единствената посока е Есекс“.
– Добре съм, но ти успя да ме разстроиш, Арг – казваше силно гримирано с яркосини сенки момиче.
Бети Фулър имаше вид, сякаш е подложена на по-силна гравитация, отколкото останалото човечество. Всичко у нея бе отпуснато и увиснало: ъгълчетата на лишената ѝ от устни уста, клепачите ѝ с изсушена като хартия кожа, плътта около брадичката ѝ, върхът на тънкия ѝ нос. Сякаш плътта се бе смъкнала от горната част на тялото ѝ в долната – Бети почти нямаше бюст, затова пък ханшът ѝ бе широк, а босите ѝ крака невероятно подути, глезените ѝ бяха по-дебели от шията. Носеше мъжки пантофи и зелена плетена рокля с лекета отпред. Под рядката побеляла коса, пригладена назад от лицето ѝ, прозираше жълтеникавият ѝ скалп, а на лявото ѝ ухо бе поставен слухов апарат.
– Кои сте вие? – с просвирващ глас попита тя, като местеше поглед между Робин и Страйк.
– Добър ден, госпожо Фулър – изрече Страйк високо и ясно. – Казвам се Корморан Страйк, а това е Робин Елакот.
Той извади от джоба шофьорското си свидетелство и картата си и ѝ ги показа. Тя направи нетърпелив жест в смисъл, че не може да ги прочете: очите ѝ бяха замъглени от глаукома.
– Ние сме частни детективи – повиши глас Страйк, та да надвика каращата се по телевизора двойка („В крайна сметка, Луси, тя е преспала еднократно с момче... Арг... Арг... това е без значение...“). – Наеха ни да открием какво се е случило с Марго Бамбъро. Тя е била лекар в...