Тя се разкиска и пак се закашля.
– Според вас доктор Бамбъро подозирала ли е, че доктор Бренър ви посещава? – попита Робин.
– Не – отвърна надуто Бети с още един поглед, хвърлен изкосо. – Разбира се, че не... Че кой от двама ни би ѝ казал?
– Бренър с вас ли беше вечерта, когато тя изчезна? – попита Страйк.
– Да – кимна с безразличие Бети Фулър.
– Дойде и си тръгна по обичайното време, така ли?
– Да – потвърди отново Бети.
– Той продължи ли да ви посещава, след като доктор Бамбъро изчезна?
– Не – поклати глава Бети. – Полицията вечно се въртеше около медицинската служба. Не, той спря да идва... Чух, че се пенсионирал скоро след това. Предполагам, че вече е покойник?
– Да – кимна Страйк.
Съсипаното лице носеше белези от минало насилие. Страйк, чийто собствен нос бе чупен, беше сигурен, че този на Бети не бе в оригиналната си форма с изкривения му връх.
– Бренър някога упражнявал ли е насилие срещу вас?
– Никога.
– Докато траеше... уговорката ви, споменахте ли на някого за нея?
– Не – отвърна Бети.
– А след пенсионирането на Бренър не го ли казахте пред човек, на име Тюдор Аторн? – попита Страйк.
– Бива си те, а? – с лека изненада възкликна Бети. – Да, казах на Тюдор. Племенникът му още живее там, голям е вече... Виждала съм го наоколо. Той е бавноразвиващ се – поясни Бети Фулър.
– По ваше мнение – подхвана Страйк, – предвид онова, което знаете за Бренър, той дали би се възползвал от пациент?
Настана пауза. Замъглените очи на Бети огледаха внимателно Страйк.
– Само ако не е в съзнание.
– Иначе не ли? – настоя Страйк.
Като пое дълбоко кислород през кривия си нос, Бети каза:
– Такъв човек... като се възбужда само от едно нещо... все него иска.
– Пожелавал ли е някога да ви дрогира?
– Не, не се е налагало... – отвърна Бети.
Страйк обърна на нова страница в бележника си.
– Помните ли социална работничка, на име Уилма Бейлис?
– Цветнокожата? Да... Ти си пушач, нали? – попита неочаквано тя. – Подушвам го по теб... Ще почерпиш ли цигарка? – изтръгна от съсипаното си тяло тя забравен порив за флирт.
– Не мисля, че е добра идея, като виждам, че сте на кислород – усмихна се Страйк.
– Е, хубаво, майната му – махна с ръка Бети.
– Харесвахте ли Уилма?
– Коя?
– Уилма Бейлис, социалната работничка.
– Ами беше... каквито са всички те – повдигна рамене Бети.
– Неотдавна разговаряхме с дъщерите на госпожа Бейлис – каза ѝ Страйк. – Разправяха ни за заплашителни писма, пращани на доктор Бамбъро преди изчезването ѝ.
Бети вдиша и издиша с болните си гърди и от съсипаните ѝ дробове излезе тъничко писукане.
– Знаете ли нещо за тези писма?
– Не – отвърна Бети. – Чула бях, че са ѝ били пратени. Всички тукашни го бяха чували.
– И от кого го бяха чували?
– Сигурно от оная Айрийн Бул...
– Значи, помните Айрийн?
С още много паузи, нужни ѝ да си поеме дъх, Бети Фулър разправи, че най-малката ѝ сестра била съученичка с Айрийн. Семейството на Айрийн живеело близо до Скинър Стрийт, на „Корпорейшън Роуд“.
– Тая си въобразяваше, че лайната ѝ ухаят на рози – заяви Бети. Разсмя се, но това отново доведе до тежък пристъп на кашлица. Когато се посъвзе, добави: – От полицията ги помолиха да не приказват, но това момиче имаше голяма уста и разтръби на всички, че са отправяни заплахи.
– Според дъщерите на Уилма вие сте знаели от кого идват заплахите – каза Страйк, като внимателно наблюдаваше Бети за реакцията ѝ.
– Няма такова нещо – отсече Бети вече без усмивка.
– Но сте били сигурна, че не са пратени от Маркъс Бейлис?
– Маркъс никога не би... прекрасен беше... винаги съм си падала по тъмнокожи – съобщи Бети Фулър и Робин, която се надяваше Бети да не я е видяла как трепва, се втренчи в дланите си. – Голям хубавец... На него бих му бутнала безплатно... ха-ха-ха... Едър, висок мъж – промърмори унесено Бети. – Благ човек беше... никога не е заплашвал докторката.
– А кой мислите, че...
– Втората ми дъщеря, Кати – продължи Бети, умишлено решила да се прави на глуха, – беше от черен баща. И аз не знам кой точно... кондомът трябва да се е спукал. Задържах я, защото обичам деца, но тя... не ще и да ме знае... Тъпачка! – изрече ядно Бети. – Крадеше от мен... напъдих я от къщата си... Виж, Синди е свястна – с мъка изрече Бети. Вече едва се бореше със задуха си, но продължаваше да изпитва удоволствие от изостреното внимание на Страйк. – Синди се отбива. Добро момиче... прилично печели...