Старческият дом беше в тиха улица с джорджиански постройки в самия край на Клъркънуел, разположена в тих анклав от разлистени дървета, заобиколен от неокласически къщи от жълто-кафяви тухли с черни лакирани входни врати. На фасадната стена на старческия дом имаше тъмна дървена табела с кръст и изписан със златни букви библейски цитат.
Като знаете, че не с тленни неща – сребро и злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.
Първо съборно послание на св. ап. Петра
1:18–19
– Хубаво чувство – сподели Страйк с Робин при една от размените им за наблюдение, – само че никой не попада там без сериозна сума пари.
Частният старчески дом беше малък и очевидно скъп. Персоналът, който всички от агенцията вече познаваха по външен вид, носеше тъмносини униформи и се състоеше главно от чужденци. Имаше чернокож фелдшер, чийто говор издаваше произход от Тринидад, и две блондинки, говорещи помежду си на полски всяка сутрин, като минаваха покрай служителя на агенцията, мотаещ се в близост в този момент с преструвка, че говори по мобилния си телефон, чете вестник или чака закъснял приятел, дето никога не се появяваше.
Най-редовно в старческия дом влизаха и излизаха педикюристка и фризьорка, но след две седмици следене през деня предпазливото заключение на агенцията бе, че Ричи е посещаван само в неделя, когато се появяваха двамата му синове с отегчените изражения на хора, изпълняващи досадно задължение. Лесно бе да се идентифицира кой брат кой е по снимките, които се бяха появявали в пресата. Лука изглеждаше по описанието на Баркли, „сякаш на главата му е паднало пиано“ – с плешив, плосък и забележимо осеян с белези череп. Марко беше по-дребен, по-слаб и по-космат, но излъчваше едва сдържано насилие, като удряше няколкократно с длан по звънеца на старческия дом, ако вратата не бъдеше отворена моментално, и веднъж перна зад врата внук, задето бе изпуснал шоколад на тротоара. Съпругите и на двамата братя бяха грубовати жени и никой от семейството нямаше хубавата външност, с която Робин асоциираше италианците. Дядото, седящ онемял зад вратите на старческия дом, можеше да носи истинска латинска кръв, но потомците му бяха разочароващо бледи и с англосаксонски вид чак до рижавото момче, което си беше изпуснало шоколада.
Робин беше тази, която първа зърна Ричи на третата събота, в която агенцията наблюдаваше старческия дом. Под шлифера си Робин беше с рокля, защото по-късно имаше среща със Страйк в хотел „Стафорд“ в Мейфеър за интервюто с К. Б. Оукдън. Робин, която никога не бе ходила в хотела, го издири онлайн и научи, че е петзвезден, портиерите са с цилиндри и че е един от най-старите и елегантни хотели в Лондон, та затова се спря на този твърде нетипичен за провеждане на наблюдение тоалет. Тъй като преди това се бе прикривала при обикалянето си около „Сейнт Питър“ (ту с прилепнала шапка, ту с вдигната коса, тъмни контактни лещи и очила), не се притесняваше, че по изключение е в истинския си вид, докато крачеше нагоре-надолу по улицата и се преструваше, че говори по телефона, макар все пак да си бе сложила очила с обикновени стъкла, които щеше да свали за „Стафорд“.
Възрастните обитатели на „Сейнт Питър“ понякога бяха придружавани или сами се движеха с инвалидните си колички следобед към близкия площад, в средата на който имаше частна градина, заобиколена с ограда, достъпна само за притежаващите ключ. Там дремеха или се любуваха на люляка и маргаритките, добре увити, та да не се простудят. Досега хората от агенцията бяха виждали да извеждат на разходка само възрастни жени, но този ден за пръв път сред групата имаше и възрастен мъж, свалян по рампата отстрани на сградата.
Робин мигом разпозна Ричи не по пръстена му с лъвската глава, който, ако изобщо го носеше, щеше да е скрит под карираното одеяло, а по профила, който годините, макар и да бяха изострили, не бяха променили до неузнаваемост. Гъстата му черна коса сега бе тъмносива, а носът и ушите – огромни. Големите очи, които напомняха на Страйк за басет, сега бяха още по-провиснали в ъгълчетата. Устата на Ричи бе леко зейнала, докато една от сестрите полякини го буташе към площада, като му говореше бодро, но не получаваше отговор.
– Инид, добре ли си, миличка? – подвикна тъмнокожият фелдшер към крехка на вид старица, нахлупила шапка от овча кожа, а тя се засмя и кимна.