Робин даде известна преднина на групата, после ги последва, като наблюдаваше как една от сестрите отключи портичката към градината и всички влязоха вътре. Докато обикаляше площада с притиснат към ухото ѝ телефон, Робин си помисли колко типично бе, че тъкмо днес, а не в някой друг ден, бе обута с високи обувки, без да ѝ бе минавало през ум, че може да се отвори възможност да се приближи до Ричи и да го заприказва.
Групата от старческия дом беше спряла до леха с цветя в лилаво и жълто, а количката на Ричи се намираше до незаета пейка. Сестрите бъбреха помежду си и с онези от възрастните жени, на които им бе по силите да водят разговор, а старецът се взираше с празен поглед през поляната.
Робин си помисли, че ако бе с обичайните си маратонки, като нищо би могла да се прехвърли през оградата в градината, без да бъде забелязана: няколкото дървета щяха да ѝ дадат прикритие от сестрите, а тя щеше да се примъкне до Ричи и в най-лошия случай поне би могла да установи дали страда от деменция. Уви, нямаше никакъв шанс да постигне този подвиг с рокля и обувки с високи токове.
Когато направи пълен кръг около площада, Робин забеляза Сол Морис да върви към нея. Морис беше подранил, както правеше винаги когато трябваше да поема смяна от Робин.
Първо ще направи забележка или за очилата, или за обувките, помисли си Робин.
– Охо, високи токове – подхвърли Морис, когато наближи достатъчно, а ярките му сини очи я огледаха от глава до пети. – Май не съм те виждал с такива досега. Странно, никога не съм те възприемал като висока, но си такава. И какви секси очила само.
Преди Робин да е успяла да го спре, той се наведе и я целуна по бузата.
– Аз съм непознатият, с когото си на първа среща – смигна ѝ закачливо.
– И как ще обясним факта, че аз си тръгвам и те оставям да стърчиш тук? – поинтересува се Робин без усмивка, а Морис се разсмя излишно силно, както реагираше винаги на най-леките шеги на Страйк.
– Не знам... Какво би те накарало да си тръгнеш при среща с непознат? – попита Морис.
Ако се появиш ти, помисли си Робин, но игнорира въпроса, погледна часовника си и каза:
– Ако си готов да поемеш, аз ще тръгвам...
– Ето ги, идват – промърмори полугласно Морис. – О, старецът е излязъл този път, а? Тъкмо се чудех защо си изоставила главния вход.
Коментарът ядоса Робин почти колкото флиртуването му. Как си мислеше той, че тя ще изостави главния вход, освен ако обектът не се е преместил? И все пак изчака до него, докато групичката сестри и обитатели на дома, след като бяха решили, че им стигат двайсет минути на чист въздух, минаха на прибиране покрай тях по отсрещния тротоар.
– Децата ми ги извеждаха така в яслите – проговори тихо Морис, докато ги наблюдаваше. – Увити и в колички, бавачките ги возеха. Сигурно някои от тези също носят памперси – отбеляза той, докато сините му очи проследяваха компанията от „Сейнт Питър“. – Господи, дано не свърша така. Ричи е единственият мъж сред тях, горкичкият.
– Мисля, че получават много добри грижи – посочи Робин и в същия момент фелдшерът от Тринидад подвикна:
– Хайде сега нагоре, Инид!
– Сякаш отново са се превърнали в малки деца – промърмори Морис с поглед към процесията от инвалидни колички. – Но без веселбата.
– Нещо такова – отвърна Робин. – Е, ще тръгвам, ако си готов да поемеш.
– Да, няма проблем – каза Морис и побърза да се осведоми. – Къде ще ходиш така издокарана?
– Имам среща със Страйк.
– О – повдигна вежди Морис. – Ясно...
– Не, не ти е ясно – сряза го Робин. – Ще интервюираме един човек в луксозен хотел.
– Аха... прощавай – каза Морис.
Но у него личеше странно самодоволство, граничещо със заговорничене, в начина, по който се сбогува с нея. Чак когато стигна до края на улицата, на Робин ѝ хрумна как Морис напълно погрешно е изтълкувал остротата на отричането ѝ, че отива на среща със Страйк – все едно тя е държала да го увери, че симпатиите ѝ са насочени другаде.
Възможно ли бе Морис да е дотолкова заблуден, та да се надява тайно, че недодяланият му флирт може да доведе до нещо? Дори и след случилото се в деня след Коледа, когато му се бе разкрещяла, че ѝ е пратил снимка на патката си? Колкото и да не ѝ се щеше да повярва, боеше се, че отговорът е положителен. Морис бе много пиян, когато тя му бе вдигнала онзи скандал, и вероятно не бе успял да прецени колко силно бе разгневена и отвратена. Непосредствено след случката изглеждаше искрено засрамен от себе си, така че тя се насили да показва повече дружелюбие, отколкото изпитваше, водена единствено от желание да насърчава екипния дух в агенцията. В резултат Морис се бе върнал към маниера си преди конфуза с пошлата снимка. Тя отговаряше на късните му съобщения, пълни с безвкусни шеги, единствено за да го спре да я погне с нови в духа: „Обидих ли те с нещо?“. Сега ѝ хрумна, че онова, което тя смяташе за професионализъм, бе приемано от Морис като насърчение. Всичко, което той ѝ казваше във връзка с работата, предполагаше, че я вижда по-малко способна и опитна от останалите в агенцията, та нищо чудно да я смяташе за достатъчно наивна да се поласкае от вниманието на човек, когото намираше високомерен и лигав.