Докато вървеше към метрото, Робин си даде сметка, че Морис всъщност не харесваше жените. Желаеше ги, но това, естествено, беше нещо съвсем различно: Робин, белязана завинаги от мъжа с маската на горила, схващаше по-добре от повечето хора разликата между желаене и харесване, а понякога те бяха взаимноизключващи се. Морис се издаваше постоянно не само с маниера си да разговаря с Робин, но и с желанието си да кръсти госпожа Смит „Богатата кучка“, с факта, че виждаше провокативни мотиви у всяка жена, обект на следене, с едва прикриваното отвращение от факта, че Ричи Мръсника бе принуден да живее в старчески дом, изцяло населен от жени. Господи, дано не свърша така.
Робин направи още няколко крачки и внезапно се закова на място, с което си спечели любопитен поглед от минаващ регулировчик. Внезапно ѝ бе хрумнала идея, събудена от думите на Морис, или поне изкарана на преден план от подсъзнанието ѝ, където бе чакала тя да я отчете.
Робин се отмести встрани, за да не пречи на минувачите, извади телефона си и провери списъка с извращения, с който се бе консултирала по повод синдрома на Спящата красавица.
Автонепиофилия.
– О, господи – промърмори Робин. – Това е. Това трябва да е.
Робин позвъни на Страйк, но обаждането се прехвърли директно на гласова поща; по всяка вероятност вече беше в метрото и пътуваше към „Стафорд“. След миг-два размисъл позвъни на Баркли.
– Живо-здраво – обади се шотландецът.
– Пред къщата на Елинор Дийн ли си?
– Да.
– Има ли някой вътре при нея?
– Не.
– Сам, мисля, че знам какво прави тя с тези мъже.
– Какво?
Робин му каза. Единственият отговор беше дълго мълчание. Накрая Баркли каза:
– Развинтила ти се е фантазията, Робин.
– Може би – отвърна тя, – но единственият начин да го разберем със сигурност е да почукаш на вратата ѝ и да я попиташ ще го направи ли за теб. Кажи ѝ, че Шефа на Хитреца ти я е препоръчал.
– Как ли пък няма да го направя – отвърна Баркли. – Страйк знае ли, че ме караш да върша това?
– Сам, остава ни седмица, преди клиентът да спре кранчето. Най-лошото, което може да се случи, е тя да отрече. Няма да имаме още много шансове.
Тя чу Баркли да издиша продължително.
– Добре, но ти отговаряш, ако сме на грешен път.
Робин забърза към метростанцията, като пътем спореше сама със себе си. Дали Страйк нямаше да реши, че е сбъркала, като поръча на Баркли да влезе само на базата на предчувствие? Но им оставаше само седмица, преди клиентът да оттегли финансирането: какво имаше да се губи сега?
Беше събота следобед и перонът на метростанцията бе претъпкан, при това Робин току-що бе пропуснала влак. Когато най-сетне излезе от станцията „Грийн Парк“, вече бе изпуснала шанса да пристигне по-рано в Американския бар, както се бе надявала, та със Страйк да разменят няколко думи преди пристигането на Оукдън. Нещо по-лошо, когато забърза надолу по Сейнт Джеймсис Стрийт, видя с усещане за дежавю голяма тълпа, блокирала края на улицата, която полицията се опитваше да разпръсне. Робин забави крачка, като се чудеше ще успее ли да пробие през плътното множество, а в това време двама тичащи папараци я задминаха, хукнали подир няколко черни мерцедеса. Робин ги гледаше как притискат обективите си към стъклата и осъзна, че тълпата в далечината скандираше: „Джони! Джони!“. През прозореца на една от колите Робин зърна жена с перука като на Мария Антоанета. Едва когато за малко не бе съборена от втурнали се ловци на автографи, и двамата държащи постери на „Дедбийтс“, Робин осъзна, че онзи Джони, за когото крещяха, бе бащата на Страйк.
– По дяволите – изруга гласно тя и забърза назад по улицата, като извади телефона си в движение.
Знаеше, че има друг вход към „Стафорд“ през „Грийн Парк“. Не само че щеше да закъснее, а я връхлетя ужасно подозрение. Защо Оукдън толкова бе настоял да се срещнат в тази конкретна вечер? И защо точно в този бар, толкова близо до място, където щеше да има събитие с участието на бащата на Страйк? Страйк дали си даваше сметка какво се случваше в непосредствена близост?