– Знам, че съм права, благодаря – малко невъздържано подвикна тя.
Не само че лицето ѝ пулсираше; сега се чудеше защо Страйк не я бе предупредил за партито на Рокъби; защо изобщо се бе оставил да бъде примамен там от второразреден използвач като Оукдън, без да вземе предвид последствията за случая им и за агенцията.
– Такси!!! – ревна Страйк толкова гръмко, че Робин подскочи.
Чу наблизо тропот от бягащи крака.
Спря черно такси и Страйк избута Робин в него.
– Денмарк Стрийт – викна той и Робин чу виковете на фотографи, когато таксито отново потегли с висока скорост.
– Няма страшно – каза Страйк, като се извъртя, за да погледне през задното стъкло, – те са пеша. Робин... адски много съжалявам.
Тя беше извадила огледалце от чантата си и се опитваше да почисти смъдящото я лице, като бършеше кръвта от горната си устна и от брадичката. Май щеше да се сдобие с две посинени очи, като гледаше как бързо се подуват.
– Искаш ли да те закарам у дома? – попита Страйк.
Както му бе ядосана и се бореше с импулса да ревне от болка, Робин си представи изненадата и любопитството на Макс, когато я видеше в това състояние, как щеше да ѝ се наложи отново да омаловажи нараняванията, понесени във връзка с работата ѝ в агенцията. Също така си припомни, че не бе ходила от дни на пазар за храна.
– Не, искам да ме нахраниш и да ми поръчаш силно питие.
– Имаш го – отвърна Страйк, доволен, че му бе даден шанс да се реваншира. – Задоволява ли те храна за вкъщи?
– Не – отвърна саркастично Робин и посочи двете си посиняващи очи. – Имам желание да ме заведеш в „Риц“, моля.
Страйк се опита да се засмее, но не успя, втрещен от вида на лицето ѝ.
– Може би трябва да идем в спешното отделение.
– Не ставай смешен.
– Робин...
– Съжаляваш. Знам. Каза го вече.
Телефонът на Страйк иззвъня. Той погледна екрана: реши, че Баркли можеше да почака, и изключи звука.
Четиресет и пет минути по-късно таксито ги свали в края на Денмарк Стрийт с къри за вкъщи и две дрънчащи бутилки. Щом се качиха, Робин влезе в тоалетната на площадката, където изми засъхналата кръв от ноздрите и брадичката си с топка навлажнена тоалетна хартия. Двете все по-подуващи се хълмчета, съдържащи очите ѝ, лъснаха пред нея от напуканото огледало. По челото ѝ се разпростираше синина.
Вътре, в офиса, Страйк, който обикновено би ял кърито директно от металното фолио, беше извадил различни по вид две чинии, ножове и вилици, а после, тъй като Робин беше пожелала силно питие, се качи до апартамента си, където имаше бутилка от любимото му уиски. В хладилника имаше малко отделение за фризер, където държеше плик с ледени кубчета за ампутирания си крак в добавка към съд с формички за лед. В него ледът бе от близо година, защото макар от време на време Страйк да обичаше да пийне твърд алкохол, обикновено предпочиташе бира. Тъкмо се канеше да излезе от апартамента със съдчето лед, размисли и се върна да вземе и едно от пликчетата с кубчета лед.
– Благодаря – промърмори Робин, когато пое предложеното пликче с лед при появата на Страйк. – Седеше на мястото на Пат, зад бюрото, където някога беше отговаряла на телефона и където Страйк бе сложил кърито и чиниите. – И най-добре преправи графика за следващата седмица – добави, като предпазливо положи пликчето с лед първо върху лявото си око, – защото няма грим на света, дето да прикрие тази ужасия. Нямам особено голям шанс да остана незабелязана при наблюдение с две насинени очи.
– Робин, толкова ужасно съжалявам – каза отново Страйк. – Държах се като леке, просто... Какво искаш, водка, уиски...
– Уиски – отвърна тя. – С лед.
Страйк наля и на двама им тройна доза.
– Съжалявам – изрече кой знае за кой път, а Робин отпи така нужната ѝ глътка скоч, след което си сипа от кърито. Страйк седна на канапето от изкуствена кожа срещу бюрото. – Да те нараня, е последното, което... няма извинение за мен... падна ми червена пелена пред очите, изгубих самообладание. Другите деца на баща ми ме преследваха от месеци да ида на проклетото парти – въздъхна Страйк и прокара ръка през гъстата си къдрава коса, която никога не изглеждаше разрошена. Чувстваше, че сега ѝ дължи цялата история, та да посочи причините и оправдание за неразумното си поведение. – Искаха да направим групова снимка като подарък. А после Ал ми съобщи, че Рокъби имал рак на простатата, което явно не го е спряло да покани четиристотин души на веселба... Скъсах поканата, без да обърна внимание на мястото на събитието. Трябваше да се досетя, че Оукдън е намислил нещо. Отклоних си вниманието и ето нà...