Гаврътна половината си питие на един дъх.
– Няма извинение, задето се опитах да го ударя, но всичко... тези последни месеци... Рокъби ми позвъни през февруари. За пръв път изобщо. Опита се да ме подкупи да се срещнем.
– Опитал се е да те подкупи? – изненада се Робин и притисна пликчето с лед върху другото си око.
Спомни си крясъка „Иди се шибай“, долетял от вътрешния кабинет в Деня на свети Валентин.
– Практически да – кимна Страйк. – Каза, че е открит за предложения как да ми окаже подкрепа. Само че е закъснял с четиресет години, по дяволите.
Страйк изпи останалото си уиски, пресегна се за бутилката и наля още толкова в чашата си.
– Кога си го виждал за последен път? – попита Робин.
– Като бях на осемнайсет. Срещал съм го общо два пъти. Първия път бях малък. Майка ми се опита да го причака заедно с мен пред звукозаписно студио.
Това го бе разказвал само на Шарлот. Нейното семейство бе също тъй сбъркано и чудато като собственото му, животът им бе изпъстрен със сцени, които за другите хора биха изглеждали епохални – „Случи се месец, преди татко да изгори портрета на мама във фоайето, при което ламперията се подпали и пристигна пожарната, та всички трябваше да бъдем евакуирани през прозорците на горния етаж“, – но за фамилията Камбъл те си бяха просто рутинни преживявания.
– Мислех, че той иска да ме види – продължи Страйк. Шокът от причиненото на Робин и уискито, парещо гърлото му, бяха освободили спомени, които обикновено пазеше дълбоко заключени у себе си. – Бях на седем години. Изгарях от вълнение. Исках да изглеждам добре, та той да се гордее с мен. Накарах мама да ми даде да сложа най-хубавите си дрехи. Застанахме пред студиото... Майка ми имаше контакти сред музикалната индустрия, някой я беше осведомил, че той ще е там... Само че не ни пуснаха да влезем. Помислих, че е станала някаква грешка. Онзи на вратата явно не беше наясно, че баща ми иска да ме види.
Страйк отново отпи. Кърито изстиваше помежду им.
– Майка ми вдигна скандал. Започнаха да я заплашват и тогава зад нас спря колата на мениджъра на групата. Той знаеше коя е мама и не искаше публична сцена. Заведе ни вътре в стая, далече от студиото. Мениджърът се опита да ѝ обясни колко глупаво е да цъфнем така изненадващо. Ако искала пари, трябвало да се обърне към адвокатите му. И тогава осъзнах, че баща ми изобщо не ни беше поканил. Че тя се опитва да му натрапи мен и себе си. Разплаках се – изрече Страйк с предрезгавял глас. – Исках просто да си тръгнем... И тогава, посред крясъците на мама и мениджъра, в стаята влезе Рокъби. Чул да се вика, докато се връщал от тоалетната. Вероятно се е отбил да шмръкне една линийка; това ми дойде на ума чак по-късно. Вече беше надрусан, като се появи. Опитах се да се усмихна, но целият бях омазан със сълзи и сополи. Не исках да ме помисли за ревльо. Бях си представял прегръдка, възклицание: „Ето те най-сетне!“. Но той ме погледна, сякаш бях никой, дете на фенка с окъсели панталони. Вечно носех окъсели панталони... израствах твърде бързо на височина... Едва тогава прехвърли поглед към майка ми и побесня. Избухна скандал. Не си спомням всичко, което си казаха, малък съм бил да схвана всичко. По същество той се възмущаваше как смеела да се изтърси така, имала връзка с адвокатите му, плащал достатъчно, проблемът ѝ бил, че е прахосница, а после каза: „Беше нещастна случайност, мамка му!“. Помислих, че има предвид, че случайно е дошъл в студиото или нещо такова. Но после ме погледна и разбрах, че има предвид мен. Аз бях нещастната случайност.
– О, господи, Корморан... – промълви Робин.
– Все пак е редно да му се отсъдят точки за откровеност – вдигна рамене Страйк. – Той си излезе. Ние си отидохме у дома. Известно време след това таях надеждата, че той се разкайва за казаното. Трудно ми бе да се откажа от идеята, че дълбоко в себе си иска да ме види. Но не последва нищо.
Макар да имаше още много време до залеза на слънцето, стаята постепенно притъмняваше. Високите сгради по Денмарк Стрийт хвърляха сенки във външния офис по това време на деня, но нито един от детективите не понечваше да включи осветлението.
– Втория път се срещнахме – продължи Страйк, – когато си бях уговорил час за посещение при хората, занимаващи се с делата му. Бях на осемнайсет, току-що постъпил в „Оксфорд“. От години не бяхме докосвали парите на Рокъби. Съдът бе наложил ограничения на майка ми как да ги харчи, защото тя беше кошмарна в това отношение, просто ги пропиляваше. И тъй, без мое знание леля и чичо бяха осведомили Рокъби, че съм приет в Оксфордския университет. Майка ми получи писмо, в което се твърдеше, че той вече няма задължения към мен, след като съм навършил осемнайсет, но ѝ се напомняше, че мога да използвам натрупалото се в банковата сметка. Уредих си среща с него в офиса на управителя му. Той беше там с дългогодишния си адвокат Питър Гилеспи. Този път получих усмивка от Рокъби. Е, вече му се бях махнал от главата във финансово отношение, затова пък бях достатъчно голям да говоря пред медиите. Приемането ми в „Оксфорд“ очевидно бе шок за него. Вероятно се бе надявал, че в моето положение тихо и кротко ще изчезна от полезрение за вечни времена. Поздрави ме с постъпването в университета и каза, че имам спестено добро състояние, след като майка ми не бе харчила нищо от него в продължение на шест-седем години. Отговорих му да си завре парите в задника и да ги подпали. После си излязох.