Бях самонадеян малък фукльо. Не ми хрумна, че ако не е Рокъби, Джоун и Тед трябва да ме финансират, което те и направиха... Дадох си сметка за това едва по-късно. Но не вземах дълго пари от тях. След като майка ми почина по средата на втората ми година в „Оксфорд“, напуснах университета и постъпих в армията.
– Той не се ли свърза с теб след смъртта на майка ти? – попита тихо Робин.
– Не – отвърна Страйк. – Или, ако ми е писал, не е стигнало до мен. Получих писмо от него, след като ми беше откъснат половината крак. Предполагам, че новината му е внушила боязън от Бог. Уплашил се е как ще реагират медиите на цялата история. След като ме изписаха от „Сели Оук“, отново се опита да ми даде парите. Научил беше, че се опитвам да открия агенция. Приятели на Шарлот се познаваха с някои от децата му, та така бе стигнало до него.
Робин усети как нещо се преобръща в стомаха ѝ при назоваването на Шарлот. Страйк толкова рядко я споменаваше.
– Отначало отказах. Не исках да взема парите, но никой друг не желаеше да отпусне на еднокрак бивш войник без къща и спестявания достатъчно голям заем, че да основе детективска агенция. Заявих на надутия му адвокат, че ще взема само сумата, нужна ми за старта, след което ще я върна на вноски. И точно това направих.
– Но тези пари открай време са си били твои! – смая се Робин, която си спомняше как Гилеспи бе притискал Страйк за плащанията на всеки няколко седмици, когато тя започна работа в агенцията.
– Да, но аз не ги исках. Беше ми крайно ненавистно дори част от тях да взема под формата на заем.
– Гилеспи се държеше, сякаш...
– Точно хора като Гилеспи заобикалят богатите и прочутите – посочи Страйк. – Цялото му его бе инвестирано в благосъстоянието на баща ми. Мръсникът беше едва ли не влюбен в него или по-скоро в славата му, не знам... Бях твърде откровен по телефона относно мнението си за Рокъби и Гилеспи не ми го прости. Настоях на договор за заем помежду ни и Гилеспи строго държеше на изпълнението му, та да ме накаже, задето бях заявил точно какво мисля за двама им.
Страйк се надигна от канапето, което издаде обичайните си пръдливи шумове, и се зае да сервира кърито. Когато чиниите и на двамата бяха пълни, той отиде да донесе две чаши вода. Вече бе пресушил една трета от уискито.
– Корморан – заговори Робин, след като той отново се настани на канапето и започна да се храни, – нали знаеш, че никога не бих се разприказвала за баща ти пред други хора? И пред теб няма да приказвам за него, ако не искаш, но... ние сме съдружници. Можеше на мен да споделиш как те преследва и така да си изпуснеш парата, вместо да удряш свидетел.
Страйк задъвка пилето си по бенгалски, преглътна и отвърна тихо:
– Да, знам.
Робин отхапа от плоската питка. Лицето вече я болеше по-малко, ледът и уискито бяха притъпили неприятните усещания, всяко по свой си начин. И все пак ѝ бе нужна цяла минута, та да събере куража да изрече:
– Видях, че Шарлот е приета в болница.
Страйк я погледна. Естествено, беше наясно, че Робин много добре знаеше коя е тя. Преди четири години се бе напил до степен да не може да ходи и ѝ разправи повече, отколкото бе възнамерявал. Споделил бе как ги бе разделила завинаги лъжата на Шарлот, че е била бременна от него.
– Да – кимна Страйк.
И взе, че разказа на Робин цялата история със съобщенията за сбогуване, как бе хукнал към телефонната кабина и бе чул откриването на Шарлот сред храстите в градината на скъпата ѝ клиника.
– Боже господи – ахна Робин и остави вилицата си в чинията. – Кога узна, че още е жива?
– Разбрах го със сигурност едва два дни по-късно, когато го съобщиха по вестниците – отвърна Страйк. Надигна се, допълни чашата с уиски на Робин, после наля и на себе си и отново седна. – Но още преди това знаех, че е жива. Лошите новини пътуват по-бързо от добрите.