Настана дълго мълчание, през което Робин се надяваше да чуе още за това как го бе накарало да се чувства ангажирането в опита за самоубийство на Шарлот и практически спасяването на живота ѝ, но Страйк не каза нищо, само ядеше кърито си.
– Ами може и в бъдеще да пробваме това с говоренето – каза накрая Робин, – преди да се гътнеш от инфаркт, предизвикан от стрес, или преди да убиеш човек, когото имаме нужда да разпитаме.
Страйк се усмихна тъжно.
– Да, бихме могли...
Отново ги обгърна тишина, която леко пияният Страйк усещаше да се сгъстява като мед, сладка и утешаваща, но и мъничко опасна, ако затънеш в нея. Както бе препълнен с уиски, разкаяние и едно друго мощно чувство, което внимаваше да не анализира, му се искаше да изрази гласно възхищението си от добротата и тактичността на Робин, но думите, които му хрумваха, му се струваха тромави и неизразителни: би желал да изкаже нещо от истината, само че истината бе опасна.
Как би могъл да ѝ заяви: виж, старая се с всички сили да не си падам по теб още откакто за пръв път свали палтото си в този офис. Опитвам се да не давам названия на нещата, които изпитвам към теб, защото вече знам, че са сериозни, а се стремя към покой от гадостите, които любовта влачи подире си. Искам да съм сам, необременен и свободен. Но пък не искам ти да бъдеш с никой друг. Не желая друг негодник да те убеди за втори брак. Държа да знам, че е отворена възможността за нас някога... може би...
Само дето и това ще се обърка, както всичко винаги се скапва, защото, ако бях от типа хора за постоянна връзка, вече щях да съм женен. А скапе ли се, ще те изгубя завинаги и онова, което изградихме заедно и е буквално единствената хубава част от живота ми, мое призвание, моя гордост, моето най-голямо постижение, ще е обречено на гибел, защото няма да намеря човек, с когото ще е същата радост да върша работата, и всичко ще бъде белязано от спомена за теб.
Да можеше някак тя да влезе в главата му и да види онова, дето бе там, мислеше си Страйк, щеше да разбере как заема уникално място в мислите и чувствата му. Чувстваше, че ѝ дължи тази информация, но се боеше, че изричането ѝ можеше да тласне този разговор в територия, от която трудно би се излязло.
Само че секунда след секунда, както седеше там, погълнал повече от половин бутилка чисто уиски, у него започна да се размърдва различен дух и той се запита за пръв път дали действително искаше навеки тази самоналожена самота.
Джоуни си е наумила, че накрая ще се хванеш със съдружничката си. Онова момиче Робин.
Всичко или нищо. Да видим какво ще стане. Само дето залогът беше най-високият в живота му, много по-висок, отколкото на онова студентско парти, когато се бе осмелил да заговори Шарлот Камбъл, защото въпреки всички страдания, понесъл заради нея по-късно, тогава бе рискувал само краткотрайно унижение, интересна за разправяне история.
Робин, която бе изяла колкото можеше да побере къри, вече се бе примирила, че няма да чуе какво изпитва Страйк към Шарлот. А горещо желаеше да узнае. Чистото уиски, което бе изпила, придаваше на вечерта известна мъглявост, като през завеса от ситен дъжд, и тя изпитваше лека тъга. Съзнаваше, че ако не беше алкохолът, щеше да се чувства откровено нещастна.
– Предполагам – заговори Страйк с фаталистичната дързост на акробат, люлеещ се в светлината на прожектора само с черен въздух под себе си, – Илза е обработвала и теб с нейното сватовничество.
Седнала в сянката насреща му, Робин се почувства сякаш пронизана от електричество. Това, че Страйк изобщо отваряше дума как трета страна ги вижда романтично обвързани, беше безпрецедентно. Не се ли бяха държали винаги, сякаш нищо не можеше да е по-далече от ума им? Не бяха ли се престрували неизменно, че опасните моменти изобщо не ги бе имало, както когато тя пробва пред него зелената рокля, когато го прегърна, облечена във венчалната си рокля, и усети как мисълта да избягат заедно минава през ума му, както и през нейния?
– Да – отвърна тя най-сетне. – Тревожех се... всъщност се чувствах сконфузена, защото не съм...
– Не – побърза да каже Страйк. – Никога не съм помислил, че си...
Тя го почака да каже още нещо и внезапно осъзна остро, както никога не ѝ се бе случвало преди, че точно над тях имаше легло, едва на две минути от мястото, където седяха сега. И също като Страйк тя си каза: всичко, за което съм работила и правила жертви, ще е изложено на риск, ако отведа този разговор в погрешна посока. Отношенията ни ще бъдат завинаги съсипани от неловкост и смущение.
Но най-лошото от всичко бе страхът ѝ да не се издаде. Чувствата, които бе отричала пред Матю, пред майка си, пред Илза и пред себе си, трябваше да си останат скрити.