Какво би се случило, ако онази вечер Сам Баркли не беше отворил вратата и не бе светнал лампата, беше въпрос, който занимаваше и двамата детективи през уикенда, като всеки преповтаряше разговора в главата си и се чудеше какво бе мислил другият, дали не бе казано и издадено твърде много.
Вече трезвен, Страйк беше доволен, че не направи онова, към което го подтикваше уискито. Ако бе действал по роден от алкохола импулс, сега можеше да е жертва на горчиви угризения и със затворен път към приятелството, което бе тъй уникално в живота му. И все пак в свободните си мигове се питаше дали Робин бе осъзнала колко опасно близо бе той да тласне разговора към територия, дотогава оградена с бодлива тел, и как секунди, преди Баркли да светне лампата, се бе опитал да си спомни кога за последно си е сменял чаршафите.
Междувременно в неделя сутринта Робин се събуди с лице, което я болеше така, сякаш някой беше газил по него, с лек махмурлук и променлива смесица от удоволствие и тревожност. Отново се върна към всичко, което бе казала на Страйк, с надеждата да не бе издала чувствата, които ѝ бе станало навик да отрича дори пред себе си. Споменът как той ѝ каза, че е най-добрият му приятел, предизвикваше малък изблик на щастие всеки път, щом го извикаше, но с напредването на деня и влошаването на синините вече ѝ се щеше да бе набрала достатъчно кураж, та да го попита какво изпитва към Шарлот Камбъл.
Напоследък образът на Шарлот не напускаше съзнанието на Робин, подобно на мрачен портрет, който никога не би искала да закачи на стената си. Картината бе придобила форма през четирите години, откакто се бяха разминали на стълбите под офиса на Денмарк Стрийт, благодарение на многото подробности, съобщени ѝ от Илза, и на информацията, прочетена в пресата. Снощи обаче този образ бе станал ярък и фиксиран: мрачно романтично видение на изгубена и умираща любима с прошепнати последни думи в ухото на Страйк, докато бе лежала под дърветата.
Откъдето и да го погледнеше човек, това си бе извънредно могъщ образ. Веднъж, много пиян, Страйк бе казал на Робин, че Шарлот е най-красивата жена, която е виждал някога, и докато се бе намирала между живота и смъртта, тази красавица бе избрала да се обади тъкмо на Страйк, за да му каже, че още го обича. Какво можеше да предложи прозаичната Робин Елакот, което да се равнява на драма с такива високи залози, с такива екстремни емоции? Осъвременен график, обработени фактури и чаша силен чай? Несъмнено поради болката в лицето ѝ настроението на Робин се колебаеше между гаснеща бодрост и тенденция към униние. Накрая тя се смъмри строго: Страйк ѝ бе предложил безпрецедентно уверение в топлите си чувства; вече никога нямаше да види Сол Морис. Би трябвало да е възхитена и по двата параграфа.
Предсказуемо, Пат прие най-тежко новината за неочакваното уволнение на Морис. Страйк я съобщи в понеделник сутринта, когато със секретарката му за малко не се сблъскаха на входа на сградата им на Денмарк Стрийт – Страйк излизаше, а Пат влизаше. И двамата се готвеха за доза никотин, като Пат тъкмо бе извадила електронната цигара, която използваше в работно време, а Страйк вече бе приготвил пакета „Бенсън енд Хеджис“, от които много рядко запалваше в офиса.
Направил бе няколко стъпки, преди да се върне назад.
– ... и още, би ли изчислила заплащането на Морис до петък, за да му го преведеш незабавно в сметката? Той няма да идва повече.
Не изчака реакцията ѝ, тъй че Робин бе тази, която понесе изблика на разочарование на секретарката, щом пристигна в десет без десет. Пат си бе пуснала Радио Две, но го изключи, щом топката на бравата се завъртя.
– Добро утро. Ама... какво ти се е случило?
Два дни по-късно лицето на Робин изглеждаше по-зле, отколкото в събота. Отокът бе спаднал, затова пък двете ѝ очи бяха окръжени в тъмносиво, примесено с червено.
– Злополука. Ударих се в нещо. – Робин свали якето си и го остави на закачалката. – Тъй че тази седмица няма да участвам в наблюдения.
Извади книга от чантата си и отиде до чайника. Никак не ѝ бяха приятни погледите, хвърляни ѝ крадешком в метрото тази сутрин, но не се канеше да споменава лакътя на Страйк пред Пат, защото се опитваше, когато е възможно, да не подклажда антипатията на секретарката към съдружника ѝ.
– И защо Сол няма да се върне? – настоя да научи Пат.
– Не се получи с него – отвърна Робин с гръб към Пат, докато изваждаше две чаши.
– Как така? – възмути се Пат. – Той засече онзи, дето спеше с бавачката. Винаги е бил редовен с документацията си, което не може да се каже за оная откачалка, шотландеца.
– Знам – отвърна Робин. – Но не беше добър екипен играч, Пат.