– Добър ден – каза тя с испански акцент.
– Здравейте – изрече Робин с изкопиран от приятелката ѝ Ванеса изговор от Северен Лондон. – Идвам да посетя Инид. Аз съм нейна правнучка.
Запомнила бе единственото чуто малко име на някоя от стариците в дома. Големият ѝ страх бе да не би Инид междувременно да е умряла или да се окаже, че няма семейство.
– О, много мило – усмихна се сестрата и направи жест към книга за посетители, поставена в близост до входа. – Моля, разпишете се и не забравяйте да маркирате часа на напускане. Тя е в стаята си. Може да е заспала.
Робин се озова в тъмно фоайе с дървена ламперия. Умишлено не попита кой номер е стаята на Инид, защото възнамеряваше да се изгуби, докато я търси.
До стената бяха поставени помощни рамки за ходене и няколко сгъваеми инвалидни колички. Акцентът падаше върху огромно разпятие срещу вратата, на което висеше бледен гипсов Христос, чийто гръден кош бе изработен с учудваща прецизност, алени капки кръв течаха от ръцете, стъпалата и драскотините, оставени от трънения му венец. Наоколо миришеше по-добре, отколкото в старческия дом на Бети Фулър, и макар да се долавяха кухненски аромати, те се смесваха с мирис на полиращ препарат за мебели.
През овалния прозорец зад гърба на Робин струеше светлина, когато тя се наведе над книгата за посетители и вписа датата и часа на влизане в сградата, както и фалшивото име, което си беше избрала: Ванеса Джоунс. Над масичката, върху която бе поставена книгата, имаше табло с имената на обитателите. До всяко имаше подвижно прозорче, което можеше да бъде регулирано, за да се обозначава дали човекът е „вътре“ или „вън“. В момента, и най-вероятно постоянно, Николо Ричи беше „вътре“.
Имаше асансьор, но тя предпочете да се качи по стълбите, настлани с червен мокет и с дървени перила отстрани, като се размина с фелдшера от Тринидад, когото толкова често бе виждала при наблюденията си. Той ѝ се усмихна и поздрави, държеше в ръце пакети с превръзки против подмокряне.
На първата площадка имаше врата с малка табелка до нея, съобщаваща, че там са стаите от 1 до 10. Робин пое по коридора, като четеше имената на вратите. Уви, „Г-жа Инид Билингс“ живееше зад врата номер 2, а Ричи, както Робин бързо установи, не беше на нейния етаж. Като си даваше сметка, че това би направило всяко оправдание как се е заблудила в търсене на стаята на Инид крайно неправдоподобно, Робин забързано се върна до стълбите и се качи на втория етаж.
След като направи няколко стъпки по идентичен с долния коридор, чу гласа на жена със силен полски акцент в далечина и бързо се прислони в ниша с мивка и шкаф.
– Ходи ли ви се до тоалетната? Ходи ли – ви се – до – тоалетната, господин – Ричи?
В отговор се разнесе нисък стон.
– Да? – попита гласът. – Или не?
Чу се втори подобен стон.
– Не? Добре тогава...
Стъпките се усилиха, сестрата всеки момент щеше да мине покрай нишата, тъй че Робин дръзко излезе от нея с усмивка насреща ѝ.
– Имах нужда да си измия ръцете – осведоми тя русата сестра, която просто кимна, очевидно замислена за свои си неща.
След като сестрата изчезна, Робин избърза напред по коридора, докато стигна до вратата с номер 15, на която имаше табелка „Г-н Николо Ричи“.
Като несъзнателно задържа дъха си, Робин почука леко и бутна вратата. Нямаше топка от вътрешната ѝ страна и тя веднага се отвори. Бяха положени големи усилия стаята да бъде направена уютна: по стената висяха акварели, включително един с Неаполския залив. Полицата над камината бе отрупана със семейни снимки, на вратата на гардероба бяха лепнати няколко детски рисунки, сред които една с надпис „Дядо, аз и хвърчило“.
Възрастният обитател се бе превил почти одве в кресло до прозореца. През минутата, откакто сестрата си бе тръгнала, той вече се бе одрямал. Робин остави вратата тихо да се затвори зад нея, приближи тихичко до Ричи и приседна на ръба на единичното му легло с лице към някогашния сутеньор, порнограф и организатор на масови изнасилвания и убийства.
Нямаше съмнение, че персоналът се грижи добре за подопечните си. Тъмносивата коса и ноктите на Ричи бяха чисти, яката на ризата му – снежнобяла. Макар в стаята да бе топло, бяха го облекли в бледосин пуловер. На една от нашарените му с изпъкнали вени ръка, отпусната на облегалката на креслото, блестеше златният пръстен с лъвска глава. Пръстите му бяха болезнено сгърчени и Робин се почуди дали още може да ги използва. Може би беше претърпял инсулт, което би обяснило неспособността му да говори.
– Господин Ричи – изрече тихо Робин.
Той изсумтя леко и бавно повдигна глава със зейнала уста. Огромните му увиснали надолу очи, макар и не толкова замъглени като тези на Бети Фулър, изглеждаха безжизнени и също като ушите и носа му сякаш бяха пораснали едновременно със сгърчването на останалите му черти, едва различими сред увисналите гънки тъмна кожа.