– Дойдох да ви задам някои въпроси – продължи все така тихо Робин. – За жена, на име Марго Бамбъро.
Той се втренчи в нея с отворена уста. Дали я чуваше? В състояние ли бе да я разбере? На нито едно от големите му уши нямаше слухов апарат. Най-силният звук в стаята бе биенето на сърцето на Робин.
– Спомняте ли си Марго Бамбъро? – попита.
За нейна изненада, Ричи издаде глух стон. Дали това означаваше „да“, или „не“?
– Помните я?
Той измуча отново.
– Тя е изчезнала. Знаете ли...?
По коридора отвън прозвучаха стъпки. Робин се изправи забързано и приглади леглото, за да не личи, че е сядала там.
Моля те, Боже, нека не влиза тук.
Но Бог явно не слушаше Робин Елакот. Шумът от стъпките се засили, после вратата се отвори и на прага се появи много висок мъж с белязано от акне лице и череп, за който Баркли бе казал, че сякаш нещо тежко е пуснато отгоре му: Лука Ричи.
– Коя сте вие? – попита.
Гласът му, макар много по-мек и тънък, отколкото си бе представяла, накара косъмчетата по тила ѝ да щръкнат. За секунда или две ужасът на Робин заплашваше да срути грижливо изработения ѝ план за вероятни пречки. В най-лошия случай бе очаквала поява на медицинска сестра. Никой от семейство Ричи не биваше да е тук, не бе неделя. А от всичките роднини най-малко би желала да се сблъска с Лука.
– Вие негов роднина ли сте? – попита тя с акцента си от Северен Лондон. – О, слава богу! Той издаваше някакви странни стенания. Аз дойдох да посетя баба, реших, че може да му е зле.
Все още стоящ на прага, Лука измери Робин от глава до пети.
– Това при него нищо не означава – каза Лука, който леко фъфлеше. – Пъшка по малко, но нищо му няма, нали, татко? – обърна се на висок глас към стареца, а той само примигна срещу най-големия си син.
Лука се засмя.
– Как се казваш? – попита той Робин.
– Ванеса – мигом отвърна тя. – Ванеса Джоунс.
Направи крачка напред с надежда той да се отмести от вратата, но мъжът не помръдна, макар че усмивката му стана по-широка. Тя знаеше, че той е разбрал, че иска да си тръгне, но не можеше да разтълкува дали очевидното му намерение да я задържи вътре е продиктувано просто от желание да я блокира за малко, или не бе повярвал на обяснението ѝ защо се намира в стаята на баща му. Робин усети под мишниците и по скалпа ѝ да се стича пот и горещо се помоли пудрата за коса да не се разтече.
– Не съм ви виждал преди – подхвърли Лука.
– За пръв път идвам – поясни Робин. – Добре се грижат за тях, нали?
– Да, бива – отвърна Лука. – Аз обикновено идвам в неделя, но утре заминаваме за Флорида, та ще пропуснем рождения му ден. Не че той знае кога му е рожденият ден. Не знаеш, нали? – обърна се той към баща си, който все така бе насочил празен поглед към сина си.
Лука извади малко пакетче от вътрешния джоб на сакото си, наведе се и го остави на шкафа, без да помръдва и на сантиметър разкрачените си крака.
– О, много мило – избъбри Робин.
Вече усещаше потта по гръдната си кост, където Лука би забелязал избилите капчици. Стаята бе гореща като парник. Дори да не знаеше отпреди кой е Лука, би се досетила какъв е. Усещаше потенциала за насилие да струи от него. Личеше в алчната усмивка, отправена към нея, в начина, по който сега се бе облегнал на касата на вратата, в безмълвно внушаваното чувство за власт.
– Само шоколадови бонбони са – уточни Лука. – Коя е баба ти?
– Тя всъщност ми е прабаба, но аз я наричам „бабо“ – заприказва Робин в опит да печели време и да си припомни някое от имената, покрай които бе минала на път за стаята на Ричи. – Сейди.
– Къде е?
– През две стаи нататък – отговори Робин и посочи наляво. Надяваше се той да не чува колко пресъхнала е устата ѝ. – Обещах на мама да се отбия да я посетя, докато тя е на почивка.
– Тъй ли? – рече Лука. – Къде замина майка ти?
– Във Флоренция – изпробва шантаво хрумване Робин. – Отиде да види художествените галерии.
– Виж ти. Нашето семейство произхожда от Неапол. Нали, татко? – провикна се над главата на Робин към зейналата фигура, преди отново да я огледа от горе до долу. – Знаеш ли какъв беше моят старец?
– Не – отвърна Робин с усилие да задържи усмивката си.
– Имаше стриптийзьорски клуб. Едно време би ти смъкнал гащичките за миг.
Тя се помъчи да се засмее, но не можа и видя, че на Лука му стана приятно от неудобството ѝ.