– На момиче като теб веднага би предложил работа като салонна управителка. А такива добре печелеха, ще знаеш. Е, вярно, правеха му по някоя свирка също така, ха-ха-ха.
Смехът му бе писклив като на жена. Робин не успя да се присъедини към него. Припомни си Кара Улфсън.
– Е, аз трябва... – промълви с усещане за стичаща се по шията ѝ пот.
– Не се бой – ухили се Лука, все така без да помръдва от вратата, – аз не съм в тая игра.
– С какво се занимавате? – попита Робин, която беше на ръба да го помоли да се отмести, но не ѝ стигна куражът.
– Със застрахователно дело – ухили се широко Лука. – Ами ти?
– Гледачка съм в забавачка – отвърна Робин с идея, хрумнала ѝ от детските рисунки на гардероба.
– Аха, обичаш деца, значи?
– Обожавам ги – увери го Робин.
– Тъй ли? И аз. Имам шест.
– Леле, шест! – ахна Робин.
– Да, не съм като него. – Лука отново погледна над главата на Робин към баща си с отворената му уста. – Не проявяваше интерес към нас, докато не пораснахме. Аз обичам да се занимавам с малките.
– Също и аз – разпалено изрече Робин.
– Трябваше да ни бутне кола, като бяхме деца, та да ни обърне внимание – каза Лука. – И точно това се случи с брат ми Марко, като беше на дванайсет.
– Какъв ужас – промърмори любезно Робин.
Той си играеше с нея, изискваше подходящите отговори, като и двамата бяха еднакво наясно, че тя е твърде уплашена да го помоли да ѝ направи път да излезе. Сега той се усмихна на престорената ѝ загриженост за случката с брат му Марко преди толкова години.
– Да, баща ми седя в болницата с Марко цели три седмици, докато не беше вън от опасност – осведоми я Лука. – Поне аз си мисля, че заради Марко остана там. А може да е било и заради сестричките. – Едно време – той пак огледа многозначително Робин – носеха черни копринени чорапи.
Робин отново чу стъпки, но този път се помоли: боже, дано да влезе, и получи положителен отговор. Вратата зад Лука се отвори и го блъсна в гърба. Беше се върнала русата сестра.
– О, простете, господин Ричи – каза тя, когато Лука се отмести. – О – повтори, като регистрира присъствието на Робин.
– Той стенеше – обясни повторно Робин и посочи Мръсника в креслото му. – Съжалявам, не биваше... помислих, че нещо го боли...
И като по команда Ричи Мръсника простена, почти със сигурност, за да ѝ противоречи.
– Да, прави така, като иска нещо – отвърна сестрата. – Сигурно сте готов вече за тоалетна, нали, господин Ричи?
– Няма да седя да го гледам как дриска – изхили се леко Лука Ричи. – Дойдох само да му оставя подаръка за четвъртък.
Робин вече беше в коридора, когато за свой ужас осъзна, че Лука я следва с бърза крачка.
– Няма ли да се сбогуваш със Сейди? – попита я, като отминаха вратата с табелка „Г-жа Сейди О’Кийф“.
– О, тя милата заспа още докато бях при нея – увери го Робин.
Заслизаха по стълбите надолу, като Лука вървеше малко зад нея. Робин усещаше очите му като лазери в тила си, по краката си, по задника си.
След броени минути, които ѝ се сториха като цели десет, стигнаха до партера. Гипсовият Исус, почти в естествен ръст, гледаше тъжно надолу към убиеца и натрапницата, докато вървяха към вратата. Робин вече бе поставила ръка на дръжката, когато Лука се обади:
– Я почакай, Ванеса.
Робин се обърна с пулсираща на шията ѝ вена.
– Забрави да се разпишеш на излизане – припомни ѝ Лука и ѝ подаде писалка.
– О, наистина забравих – задъхано се изкиска Робин. – Нали ви казах, за пръв път съм тук.
Наведе се над книгата за посетители. Точно под нейния подпис, който бе поставила на влизане, беше този на Лука.
ЛуКа РИчи
В полето „Забележки“ беше написал:
Донесох му шоколадови бонбони за рождения ден в четвъртък. Моля, дайте му ги сутринта на 25 юли.
Робин надраска часа след подписа си и се насочи към вратата. Той я задържа отворена пред нея.
– Много благодаря – каза му тя задъхано и излезе нетърпеливо на чист въздух.
– Да те закарам донякъде? – предложи Лука, като спря на върха на стъпалата към улицата. – Колата ми е зад ъгъла. „Астън Мартин“ е.
– О, не, но много благодаря – отвърна Робин. – Имам среща с приятеля си.
– Бъди щастлива тогава – каза Лука Ричи. – Или ако не чак толкова, бъди жива и здрава, ха-ха.
– Благодаря – кимна Робин леко зашеметена. – О, приятно прекарване във Флорида!
Той вдигна ръка към нея и бързо се отдалечи, като си подсвиркваше. Замаяна от облекчение, Робин пое в обратната посока. Нужно ѝ бе да впрегне цялата си воля, за да не затича.