– ... не е факт...
– ... че ако не бях...
– ... теория е...
– Никаква проклета теория не е, Страйк, а реалност, ти просто си се заинатил.
Робин извади телефона си от задния джоб и отвори снимката, която бе направила при второто си влизане в старческия дом, траяло само две минути. Там, без никой да я види, бе щракнала изписаното на ръка от Лука Ричи в книгата за посетители.
– Дай ми анонимната бележка – нареди тя на Страйк и протегна ръка за смачкания син лист, който бяха получили от сестрите Бейлис при срещата им. – Ето, виж.
Постави ги едно до друго пред Страйк. За Робин сходствата бяха несъмнени: същата странна смесица от главни и малки букви, всичките ясно изписани и отделени, но със странни и ненужни завъртулки, напомнящи нелепото леко фъфлене на високия и опасен на вид мъж с кожа, подобна на частично обелен портокал.
– Не можеш да докажеш от снимка, че е същият почерк – изтъкна Страйк. Знаеше, че е несправедливо скептичен, но гневът му още не се бе стопил. – При анализа си експертите разчитат и на степента на натиск.
– Добре, хубаво – отсече Робин с корава ядна бучка в гърлото си.
Стана и излезе, като остави вратата леко открехната. През пролуката Страйк я чу да говори на Пат, след което затракаха чаши. Макар и нервиран, надяваше се, че тя все пак и на него ще направи чай.
Леко смръщен придърпа телефона на Робин и анонимната бележка към себе си и отново ги сравни. Тя беше права и той го бе знаел още когато му показа снимката при връщането си от „Сейнт Питър“, макар да не го призна гласно. Без да съобщава на Робин, бе изпратил снимка на анонимната бележка и на посланието на Лука Ричи в книгата за гости на своя позната, графолог от полицията. Жената бе изразила предпазливост относно бърз и категоричен извод без наличието на оригинали пред себе си, но отвърна, че е налице седемдесет до осемдесет процента сигурност, че двете неща са писани от един и същ човек.
– Почеркът остава ли си същият четиресет години по-късно? – попита я Страйк.
– Невинаги – отвърна анализаторката. – В типичния случай се очакват промени. Най-често почеркът на хората се влошава с възрастта вследствие на физически фактори. Настроението също може да влияе. Проучванията ми показват, че най-малко почеркът се мени при хора, които пишат рядко в сравнение с пишещите често и много. Някои се придържат към почерка, усвоен още в училище. В случая с тези два образеца има отличителни белези, задържали се още от младостта.
– Мога да кажа, че заниманията на този конкретен човек не изискват много писане – осведоми я Страйк.
По сведенията на Пищяла последният престой в затвора на Лука бе за заповед и надзираване на извършване на посегателство с нож. Жертвата бе прободена в тестисите. Оживял бе по чудо, но както се изрази Пищяла в разговора им преди две вечери, „сиромахът няма да може повече да има деца, а при всяко надървяне ще изпитва кански болки. Май не си струва много да се живее така. Ножът е минал точно през дясната топка, както чух. Естествено, заковали са го за нея...“.
– Няма нужда от чак такива подробности – отвърнал му бе Страйк.
Самият той току-що бе изпитал неприятно усещане в тестисите си, което се вдигна към гърдите.
Страйк бе позвънил на Пищяла по някакъв маловажен претекст просто за да провери дали до стария му приятел е стигнал слух, че Лука Ричи е загрижен от появата на жена детектив в старческия дом, където е настанен баща му. И тъй като Пищяла не спомена нищо, Страйк трябваше да заключи, че не се шушука за подобно събитие.
За него бе облекчение, но не чак такава изненада. След като се поуспокои, Страйк трябваше да признае пред себе си, че Робин наистина бе успяла да се измъкне успешно. Всичко, което знаеше за Лука Ричи, не оставяше у него съмнения, че бандитът не би я оставил да си иде невредима, ако я бе заподозрял, че разследва член на семейството. За типа хора, които контролираха най-тъмните си импулси чрез своята съвест, съобразяваха се с върховенството на закона, социалните норми и здравия разум, би било трудно да повярват как някой би могъл да е тъй глупав, че да нападне Робин в стая на старчески дом или да я изведе от сградата с нож, опрян в гърба ѝ. Не би го сторил посред бял ден – така биха казали. – Не би посмял да ѝ посегне пред толкова свидетели. Ала страховитата репутация на Лука почиваше на непоколебимостта му да упражнява насилие по най-нагъл начин, без значение къде се намира и кой го гледа. Действаше по презумпция за безнаказаност и имаше сериозно оправдание за това. Вярно, беше лежал в затвора, но бе имало несравнимо повече случаи, когато би трябвало да иде зад решетките за действията си, а той бе успявал да се отърве чрез заплашване на свидетели и всявайки ужас в околните.