Робин се върна във вътрешния кабинет с каменно лице, но все пак с две чаши чай. Затвори вратата с крак, после постави по-тъмния от двата чая пред Страйк.
– Благодаря – смотолеви той.
– Моля – отвърна тя сухо и погледна часовника си, преди да седне отново.
Разполагаха с двайсет минути преди конферентния разговор с Ана и Ким.
– Не можем да кажем на Ана, че според нас Лука Ричи е написал анонимните писма.
Робин само го погледна.
– Не можем да допуснем две приятни жени от средната класа да обикалят и да разправят на хората, че Ричи е заплашвал Марго и евентуално я е убил – поясни Страйк. – Ще поставим в опасност и тях, и самите нас.
– Не може ли поне да покажем образците на експерт?
– Направих го вече.
Страйк ѝ предаде мнението на жената.
– Но защо не каза...?
– Ами защото още бях ядосан, мамка му – отвърна Страйк и отпи от чая си. Беше точно какъвто го обичаше – силен, сладък и тъмен. – Робин, истината е, че ако отнесем в полицията снимката и бележката, независимо дали нещо ще излезе от това, или не, ще имаш нарисувана на гърба си гигантска мишена. Ричи ще започне да рови кой е снимал почерка му в книгата за посетители. Няма да му отнеме дълго да стигне до нас.
– Бил е на двайсет и две, когато Марго е изчезнала – каза тихо Робин. – Достатъчно възрастен и едър, че да похити жена. Имал е контакти, които да му помогнат да се отърве от тялото. Според Бети Фулър авторът на писмата е и убиецът и тя още се бои да каже кой е той. Това би могло да сочи и към бащата, и към сина.
– Съгласен съм с всичко това – отговори Страйк, – но е време да се съобразим с реалността. Нямаме ресурси да се изправим срещу организирана престъпност. Отиването ти в „Сейнт Питър“ бе достатъчно безразсъдно...
– Би ли ми обяснил защо е безразсъдно, когато аз го направих, а не беше безразсъдно, когато ти кроеше планове да го изпълниш?
Страйк за момент остана лишен от дар слово.
– Защото съм по-неопитна ли? – настоя Робин. – Защото мислиш, че бих изпаднала в паника и оплела конците? Че не съм достатъчно съобразителна?
– Не си мисля никое от тези неща – отвърна Страйк, макар да не му бе лесно да го признае.
– Ами тогава...
– Защото моите шансове да оцелея, ако Лука Ричи ме погне с бейзболна бухалка, са по-добри от твоите, ясно?
– Но Лука не погва хората с бейзболни бухалки – логично оспори твърдението му Робин. – Той ги напада с ножове, електроди, киселина, а не виждам как би могъл да си по-издръжлив на тези неща от мен. Истината е, че ти си готов да поемаш рискове, които не позволяваш на мен. Не знам дали се дължи на липса на доверие у мен, на рицарско отношение или на някаква смесица от двете...
– Чуй...
– Не, ти ме чуй – не се даде Робин. – Ако теб те бяха разпознали там, цялата агенция щеше да плаща цената. Изчетох много за Ричи, не съм глупачка. Когато си нацели някого, погва също така семейството, съдружниците му, дори домашните любимци. Независимо дали ти харесва, или не, за мен е по-лесно, отколкото за теб да проникна на някои места. Нямам толкова отличителна външност, по-лесно мога да се преобразя, а и хората са по-доверчиви към жени, отколкото към мъже, особено в близост до малки деца и стари хора. Нямаше да знаем нищо от това, ако не бях влязла в „Сейнт Питър“...
– И по-добре за нас да не го знаехме – тросна се Страйк. – Пищяла ми го каза още преди месеци. „Ако Мръсника е отговорът, спри да задаваш въпроса.“ Това важи със същата сила и за Лука.
– Не го мислиш, знам – отсече Робин. – Ти никога не би избрал да останеш в неведение.
Тя беше права, но Страйк не искаше да го признае. Всъщност едно от нещата, подклаждали гнева му през тези две седмици, беше пълната липса на логика в позицията му. След като си струваше да се получи информация за семейство Ричи, значи, трябваше да предприемат стъпката, а както Робин изтъкна, тя беше най-подходящият човек да го изпълни. Той искаше тя да е открита и директна с него, но съзнаваше, че собствената му неизяснена позиция относно поемането на рискове от нейна страна я бе принудила да не изложи честно намеренията си. Дългият белег на ръката ѝ му действаше като обвинение всеки път, щом го погледнеше, та макар и грешката, довела до нападението, да бе изцяло нейна. Той знаеше много за миналото ѝ; отношенията им вече бяха станали твърде лични, не искаше отново да я посещава в болница. Изпитваше тъкмо онова дразнещо усещане за отговорност, което го тласкаше да остане необвързан, но без удоволствията за компенсация. Нищо от това не бе нейна вина, но му бяха трябвали цели две седмици, за да погледне ясно фактите.