Из показанията на Глория Конти пред Лоусън:
Тя беше ниска, тъмна, набита жена, приличаше на циганка. Видя ми се в тийнейджърска възраст. Влезе сама и се оплака, че изпитва силни болки. Каза, че името ѝ е Тео. Не разбрах фамилията ѝ и не я помолих да я повтори, защото реших, че има нужда от спешно внимание. Притискаше корема си. Заръчах ѝ да почака и попитах доктор Бренър дали ще я приеме, защото доктор Бамбъро още беше с пациенти.
Из показанията на Руби Елиът пред Талбът:
Видях две жени до телефонна кабина, които май се боричкаха. Високата с шлифера се беше навела към ниската с полиетиленова качулка против дъжд. Приличаха на жени, но не им видях лицата. Като че едната се опитваше да накара другата да върви по-бързо.
Из показанията на Джанис Бийти пред Лоусън:
С господин Даутуейт вече си приказвахме след нападението над него в жилищната сграда, но не бих го нарекла приятел. Сподели колко бил разстроен, че приятелката му се е самоубила. Каза, че страдал от главоболие. Помислих, че е от напрежението. Знам, че е израснал в приемни семейства, но никога не ми е казвал имената на някоя от приемните си майки. Никога не ми е говорил за доктор Бамбъро, освен за да спомене, че я е посетил заради главоболието си. Не ми каза, че се кани да напусне Пърсивал Хаус. Не знам къде е отишъл.
Из вторите показания на Айрийн Хиксън пред Лоусън:
Приложената касова бележка доказва, че във въпросния следобед бях на Оксфорд Стрийт. Силно се разкайвам, че не бях откровена за местонахождението си, но се срамувах, че излъгах, за да си издействам свободен следобед.
Под показанията имаше фотокопие на касовата бележка на Айрийн: „Маркс енд Спенсър“, три артикула на обща цена 4,73 лири.
Из показанията на Джоузеф Бренър пред Талбът:
Тръгнах си от медицинската служба в обичайния час, защото бях обещал на сестра ми да си бъда у дома за вечеря. Доктор Бамбъро любезно се съгласи да приеме дошъл по спешност пациент, тъй като по-късно имаше среща с приятелка в района. Нямам представа дали доктор Бамбъро е имала лични неприятности. Отношенията ни бяха чисто професионални. Не познавам никого, който би искал да ѝ причини зло. Спомням си, че един от пациентите ѝ беше изпратил за нея малка кутия шоколадови бонбони, но не мога да твърдя със сигурност, че бяха от Стив Даутуейт. Не познавам господин Даутуейт. Доктор Бамбъро изглеждаше недоволна, когато Дороти ѝ даде шоколадовите бонбони, и накара Глория, рецепционистката, да ги хвърли право в кошчето за смет, макар че по-късно ги извади от там. Много обичаше сладко.
Страйк влезе в кабинета и постави банкнота от пет лири на бюрото пред Робин.
– За какво е това?
– Имахме облог дали ще удължат едногодишния срок, ако сме открили съществени следи – припомни той. – Аз казах, че ще го направят, а ти, че няма.
– Не искам да взема парите – отвърна Робин и остави петачката където си беше. – Има още две седмици.
– Но те току-що...
– Платили са до края на месеца. Аз няма да спра.
– Не бях ли достатъчно ясен преди малко? – намръщи се Страйк. – Не се занимаваме повече с Ричи.
– Да, знам – отвърна Робин и отново погледна часовника си. – След час трябва да сменя Анди. Най-добре да тръгвам.
След като Робин излезе, Страйк върна фотокопираните документи в кашоните от полицейското досие, които още седяха под бюрото, после излезе в офиса отпред при Пат, захапала електронна цигара между зъбите си.
– Изгубихме двама клиенти – съобщи ѝ той. – Кой е следващият в списъка с чакащи?
– Онзи футболист – отвърна Пат и отвори на монитора си файл, за да покаже на Страйк известно име. – Ако искаш да заместиш и двамата, чака още онази изискана дама с чихуахуато.
Страйк се поколеба.
– Засега ще поемем само футболиста. Би ли позвънила на секретаря му да кажеш, че съм свободен утре по всяко време, за да получа подробностите?
– Събота е – припомни Пат.
– Знам – вдигна рамене Страйк. – Аз работя в уикендите, а се съмнявам, че той би искал някой да го забележи, че влиза тук. Предай, че не възразявам да отида у тях.
Той се върна във вътрешния кабинет и отвори прозореца, за да пусне вътре следобедния въздух, натежал от изгорели газове, и типичната лондонска миризма на топли тухли и сажди, днес примесена с лъх на листа, дървета и трева. Беше изкушен да запали цигара, но се въздържа от уважение към Пат, тъй като я бе помолил да не пуши в офиса. Напоследък почти всички клиенти бяха непушачи и той се опасяваше, че офис, вонящ на пълен пепелник, би създал лошо впечатление. Наведе се над перваза и се загледа в минувачите по Денмарк Стрийт, отправили се да напазаруват или да пийнат, като с половин ухо слушаше разговора на Пат със секретаря на футболиста от Висшата лига, но най-вече мислеше за Марго Бамбъро.