63
Накрая те решиха да продължат напред
и или да успеят, или провал да срещнат.
Поеха по пътека мрачна, пуста,
но може би тя беше изходът от лабиринта.
През следващите две седмици Робин забеляза, че „Астрология 14“ от Стивън Шмит, книгата, която бе купила на втора ръка и оставила в офиса, постоянно менеше позицията си. Една сутрин беше върху кантонерката, където тя я беше сложила, после се озова на бюрото откъм половината на Страйк, а на следващата вечер лежеше до чайника. Също така периодически се появяваха документи от досието на Марго Бамбъро и после пак изчезваха, а подвързаната с кожа тетрадка на Бил Талбът вече въобще я нямаше в кантонерката и Робин подозираше, че е отнесена горе, в мансардата на Страйк.
Агенцията отново бе много натоварена. Новият клиент, футболист от Висшата лига, бе потопил два милиона лири в уж перспективен нощен клуб, който така и не се беше материализирал. Партньорът му в начинанието беше изчезнал заедно с парите. Футболистът, на който Баркли бе отредил неласкателния прякор Ахмака, се боеше от изобличение в медиите също толкова, колкото и че няма вече да види парите си.
Междувременно приятелят на Госпожица Джоунс продължаваше да води отчайващо безукорен живот, но тя на драго сърце бе готова да плаща таксите на агенцията, стига Страйк да изтърпяваше телефонни разговори с нея два пъти седмично. Бяха уж предназначени да я въвеждат в курса на разследването, но в действителност по време на тях тя споделяше с детектива всичките си проблеми и дебело намекваше, че покана за вечеря би била приета с радост.
В допълнение към тези клиенти и прескочил мнозина в списъка на чакащите налице беше Шефа на Хитреца, когото бордът бе принудил да се пенсионира преждевременно. Една сутрин влезе в офиса на Денмарк Стрийт и потърси Баркли, тъй като той бе оставил на Елинор Дийн детайли за контакт. За изненада на Страйк преждевременното пенсиониране съвсем не бе потопило ШХ в отчаяние, а му бе донесло освобождение.
– Ако щете, вярвайте, сериозно мислех за самоубийство преди няколко месеца – сподели той със Страйк. – Но вече се измъкнах изпод натиска на онзи негодник. Разказах на съпругата си за Елинор...
– Нима го направихте? – смая се Страйк.
– Да, и тя прояви голямо разбиране – отвърна ШХ. – При предишния ми брак бившата ми жена се грижеше за моите... ъъ... потребности, но тъй като се разделихме... Така или иначе, с Порша го обсъдихме откровено и тя не възразява уговорката ми с Елинор да продължи, стига да не бъде намесена изневяра.
Страйк скри изражението си зад чашата с чай. Разбираше отлично как Порша с нейния двусантиметров маникюр, редовно поддържаната ѝ от професионалист прическа, почивките ѝ три пъти годишно, черната ѝ карта „Американ Експрес“ и къщата ѝ с шест спални и плувен басейн в Западен Бромптън би предпочела някой друг да сменя памперсите на ШХ.
– Сега искам единствено онзи коварен тип да си получи заслуженото – заяви ШХ, при когото доволната усмивка бе изместена от суров и гневен поглед. – Готов съм да платя колкото е нужно.
Така че агенцията възобнови наблюдението над Хитреца и секретарката му.
Нагърбването с три поглъщащи време случая означаваше, че комуникацията между съдружниците се осъществяваше по телефона през остатъка от месеца. Пътищата им най-сетне се пресякоха, когато един четвъртък следобед в края на август Страйк влезе в офиса тъкмо когато Робин се канеше да си тръгне от там.
Пат слушаше радио и се занимаваше с плащане на сметки и при появата на Страйк предложи да го изключи, но неговото внимание бе привлечено от синята, прилепнала по тялото рокля на Робин.
– Не, остави го, музиката е приятна – отвърна той.
– Корморан, може ли да разменим набързо няколко думи, преди да тръгна – обърна се към него Робин и му направи знак да влезе във вътрешния кабинет.
– ... и следващата песен в нашия Топ сто от седемдесетте години е старият, но много обичан сингъл на групата „Мидъл ъв дъ Роуд“: „Чърпи-чърпи, чийп-чийп“...