– Анкетите са колебливи – каза единият. – Дано Камерън знае какво върши.
– Направо ще са луди, ако направят това. Луди.
– Лудостта отваря възможности, за малцина поне – отбеляза първият. – Помня как, като бях в Хонконг... О, ето, нашата маса се освободи...
Двамата се отправиха за вечерята си. Робин отново се огледа, като внимателно избягваше погледа на младежа с нахалния смях, и зърна в далечния край на бара алено петно. Джема беше пристигнала и стоеше сама, като се опитваше да улови погледа на бармана. Робин стана от столчето си и отнесе питието си при Джема, чиято дълга тъмна коса се спускаше на цигански къдрици до средата на гърба ѝ.
– Здравей... Линда, нали?
– Какво? – попита стресната Джема. – Не, съжалявам.
– О – промърмори Робин и изобрази съкрушена физиономия. – Може да съм объркала бара. Той част от верига ли е, има ли други заведения?
– Нямам представа, съжалявам – каза Джема и вдигна ръка, за да привлече вниманието на бармана.
– Тя каза, че ще е с червена рокля – промълви Робин и огледа морето от костюми.
Джема погледна към Робин с пробуден интерес.
– Среща с непозната?
– Де да беше така – извъртя очи нагоре Робин. – Не, приятелка на приятелка, според която може да се отвори вакантно място в „Уинфри и Хюз“. Жената обеща да се срещне с мен тук за по питие.
– „Уинфри и Хюз“ ли? Аз работя там.
– Шегувате се! – възкликна с лек смях Робин. – Хей, да не би всъщност да сте Линда, а да не искате да си признаете, защото не сте ме харесали?
– Не – усмихна се жената, – аз съм Джема.
– О... Имате среща с някого ли?
– Да – кимна Джема.
– Имате ли нещо против да поседя при вас, докато компанията ви пристигне? На предишното място ме притесняваха с похотливи погледи.
– На мен ли го казвате – въздъхна Джема, когато Робин се настани на столчето до нея.
Барманът доближи до сивокос мъж с костюм на тънко райе, който току-що беше пристигнал.
– Ехей – подвикна Робин и половин дузина бизнесмени, както и самият барман, извърнаха глави към нея. – Тя първа беше тук – и посочи към Джема, която отново се разсмя.
– Не си поплювате, а?
– Да си плах не върши работа, нали? – подхвърли Робин и отпи от тоника си. Леко наблягаше на йоркшърския си акцент, както правеше често, когато изобразяваше по-дръзка и по-самоуверена от себе си жена. – Не поемеш ли юздите в ръцете си, всички си мислят, че могат да те тъпчат.
– Много сте права – въздъхна Джема.
– В „Уинфри и Хюз“ не са такива, нали? Не е пълно с разни натрапници?
– Ами...
В този момент барманът дойде да вземе поръчката на Джема. Когато секретарката получи своята голяма чаша червено вино, отпи от него и каза:
– Не е зле, зависи на каква позиция си. Аз съм секретарка на една от големите клечки. Работата е интересна.
– А той симпатяга ли е? – небрежно попита Робин.
Джема пийна още няколко глътки вино, преди да отговори:
– Става. Но знае ли човек? Аз харесвам службата и компанията. Имам чудесна заплата и куп приятели там... О, по дяволите...
Чантата ѝ се беше изплъзнала от столчето на земята. Джема се наведе да я вдигне и Робин, чиито очи обходиха кремаво-сиво-бежовата тълпа пред нея, внезапно зърна Сол Морис.
Тъкмо беше влязъл в бара, облечен в костюм, с разкопчана на врата риза и забележително самодоволна усмивка. Огледа се, бързо нацели Джема и Робин заради ярките цветове на роклите им и замръзна. Секунда или две с Робин се гледаха, след което Морис рязко се извърна и напусна бара.
Джема се изправи и се намести на столчето, като постави чантата си в скута. Мобилния телефон, който бе оставила на плота на бара, светна.
– Анди? – мигом отговори Джема. – Да... не, тук съм вече.
Настана дълго мълчание. Робин успяваше да чуе гласа на Морис. Използваше същия подмилкващ тон, с който се бе опитвал да вкара нея в леглото, със същите плоски шеги и тъпи въпроси „Да не те притесних?“.
– Добре – каза Джема и изражението ѝ стана сурово. – Добре. Сега ще изтрия номера ти от телефона си и бих искала... О, я просто върви по дяволите!
Тя затвори, беше зачервена и с разтреперани устни.
– Защо, да му се не види – промърмори, – държат да бъдат уверявани, че са свестни, след като са се държали напълно отвратително?
– И аз често съм се чудила – отвърна с йоркшърския си акцент Робин. – Гадже ли?
– Да – отвърна разстроената Джема. – В продължение на шест месеца. После една вечер ми върза тенекия и зачезна без никакво обяснение. После пак се появи, идва, когато го довее вятърът. – Тя отпи нова голяма глътка вино. – Вчера му пратих съобщение, че настоявам да се видим, за да получа обяснение...