Робин чуваше как Страйк крачи из стаята. Вероятно бе също тъй развълнуван като нея.
– И тъй, върнах се към книгата на Оукдън. Той пише, че „Серенадата на Лонгфелоу“, изпълнявана от Даутуейт, е била голям хит сред дамите. Издирих я. Това е песен на Нийл Даймънд. И тогава започнах да търся в Гугъл Стив Даймънд... Ще ти пратя снимка – каза Страйк. – Момент.
Робин свали телефона от ухото си и зачака. След секунди съобщението пристигна и тя отвори прикачената снимка.
Потен и с червено лице оплешивяващ мъж на над шейсет години пееше пред микрофон. Носеше тюркоазена тениска, опъната над доста обемисто шкембе. Все така на шията му висеше дебела верижка, но единствената друга прилика със снимката на нахакания млад мъж с остра щръкнала коса бяха очите – също тъй тъмни и блестящи като преди.
– Той е – потвърди Робин.
– Тази снимка е от уебсайт на пъб в Скегнес – поясни Страйк. – Той е все така кралят на караокето и е съсобственик и управител на пансион там заедно с жена си Дона. Питам се – добави Страйк – дали тя е наясно, че фамилията му невинаги е била Даймънд.
– Невероятно! – изрече Робин тъй тържествуваща, че отново завървя по улицата просто за да изразходва бликналата в нея енергия. – Ти си гениален!
– Знам – отвърна Страйк с бегла следа от самодоволство. – Тъй че отиваме в Скегнес. Още утре.
– Но аз трябва да съм...
– Промених графика – уведоми я Страйк. – Можеш ли да ме вземеш утре рано? Да кажем, в осем часа? Ще те чакам на „Ърлс Корт“.
– Твърдо съм там – отвърна Робин.
– Ами, значи, ще се видим...
– Чакай – спря го Робин.
– О, да, мамка му – сети се да е любезен Страйк. – Трябваше да те попитам. Как мина с Джема?
– Чудесно – отвърна с Робин. – Хитреца търгува с вътрешна информация, но остави това сега.
– Нима той...
– Страйк, не че се опитвам да те надцакам – подхвана Робин, като не успяваше да скрие тържествуването в гласа си, – защото откриването на Даутуейт е невероятно постижение, но мисля, че трябва да знаеш... Ще ти разрешат да проведеш интервю с Денис Крийд в „Бродмур“ на деветнайсети септември.
64
... ръката му тресеше се
като листо от трепетлика.
Кръвта бушуваше зад бледото лице,
прииждаща като тревожен пратеник
на хвърленото в смут сърце.
– Е – продума Страйк, като се качи в ландроувъра на следващата сутрин.
Сияеха един срещу друг: за миг на Робин ѝ се стори, че на Страйк му мина през ума да я прегърне, но вместо това протегна ръка и стисна нейната.
– Боже мой, чака цяла година, че да направиш пробив.
Робин се разсмя, включи на скорост и изведе колата на пътя. Денят бе необичайно горещ: тя шофираше със слънчеви очила, но Страйк видя от чантата зад седалката ѝ да се подава шал.
– Няма да имаш нужда от него, съвсем истинско лято е – каза той и погледна към чистото небе.
– Ще видим – отвърна скептично Робин. – Като бях малка, ходехме понякога в Скегнес. Сестрата на майка ми живееше в Бостън, който е наблизо. Често духа леден вятър откъм Северно море.
– И тъй, прочетох имейла – каза Страйк.
Говореше за онзи, който Робин му бе препратила и в който се уточняваха условията за интервюто и се излагаха основанията на властите да позволят на Страйк да го проведе.
– Как ти се стори? – поинтересува се Робин.
– Освен дето бях стъписан, че си го организирала...
– Отне ми цяла вечност.
– Не съм изненадан. Извън това, няма да те лъжа... усещам напрежението на огромната отговорност.
– Имаш предвид заради семейство Тъкър?
– Да – отвърна Страйк и отвори прозореца, за да запали цигара. – Ана не знае, че предприемам този опит, така че надеждите ѝ няма да се събудят, но горкият нещастник Тъкър...
Властите бяха изискали безусловно пълна секретност за интервюто, включваща подписана от Страйк декларация, че никога няма да говори за него пред медиите.
– Тъкър много държи именно ти да го проведеш – каза Робин. – Твърди, че заради огромното си его Крийд ще иска да се срещне тъкмо с теб. А и психиатрите трябва да се съгласят, иначе няма как да стане. Според Брайън Тъкър Крийд винаги се е възприемал като човек с голяма важност, заслужаващ да общува с прочути и успели личности.
– Не е работа на психиатър да реши дали ще успея да измъкна нещо от него – заяви Страйк. – Предполагам, че са загрижени единствено да не го хвърля в буйна лудост. Поначало в „Бродмур“ не попадат пациенти, дето са само леко ексцентрични.