Страйк дълго мълча, загледан през прозореца, и Робин не наруши мълчанието, за да не прекъсва мисълта му. Когато най-сетне Страйк заговори отново, подхвана темата за практическия им подход в Скегнес.
– Издирих пансиона в туристическия справочник. Казва се „Алардис“, което е моминската фамилия на жена му. Няма да влизаме там неподготвени, защото, ако в момента го няма и съпругата надуши нещо гнило, може да му се обади и да го предупреди да не се връща. Затова ще паркираме, ще заемем удобна позиция за наблюдение на сградата и ще му позвъним. Ако е там, влизаме направо, преди да е имал възможност да избяга... или пък ще го спипаме при опит да се измъкне... както се случи. Ако пък отсъства, ще чакаме.
– Колко дълго? – осведоми се Робин.
– Бих отвърнал „колкото се наложи“ – каза Страйк, – но всъщност не ни се плаща за това, тъй че се налага в понеделник да сме обратно в Лондон.
– Аз мога да остана – предложи Робин.
– Не го намирам приемливо – поклати глава Страйк.
– Прощавай. – Робин мигом съжали за идеята си, като се боеше Страйк да не помисли, че иска да се уреди за уикенд в хотел. – Знам, че сме в намален състав...
– Въпросът не е в това. Тъкмо ти беше тази, която изтъкна, че жените имат навик да изчезват в близост до Стив Даутуейт. Може да е просто лош късмет, но от друга страна... три различни фамилии са малко в повече за човек, който няма какво да крие. Аз поемам водещата роля в този случай.
Пристигнаха в малкия крайморски град в единайсет часа и оставиха ландроувъра на паркинг пред огромна боулинг зала с червени тухли край брега. Още със слизането си от колата Страйк усети мириса и вкуса на морето и инстинктивно се обърна към него, но океанът бе невидим от мястото, на което стоеше. Вместо това пред погледа му беше изкуствен канал с мътнозелена вода, по който смееща се млада жена и гаджето ѝ плаваха в малка гребна лодка. Шофьорската врата се затръшна и като се обърна, Страйк видя Робин все още със слънчевите ѝ очила да загръща шала около шията си.
– Казах ти – подхвърли тя към озадачения Страйк, за който денят си оставаше несъмнено горещ.
Не за пръв път се почуди каква бе тази странна черта у жените да долавят несъществуващ студен полъх и течение. Запали цигара и остана да чака край ландроувъра, докато Робин плати разрешителното за паркиране, после тръгна редом с нея по „Гранд Парейд“, широка улица по протежение на морския бряг.
– „Савой“ – подсмихна се Страйк, докато четеше имената на по-големите хотели, от чиито високи етажи се виждаше далечното море. – „Куорн“, „Чатсуърт“.
– Не се подигравай – смъмри го Робин. – Много обичах да летуваме в Скегнес в детството ми.
– „Алардис“ трябва да е там, нагоре – каза Страйк, като пресякоха улицата, и посочи към широкото Скарбро Авеню. – Да, онзи е, със синята тента.
Спряха на ъгъла до огромен хотел в имитация на стил „Тюдор“, на първия етаж на който бе разположен кафе-аперитив „Джубилий“. Подранили пиячи на бира и кафе бяха насядали на външните маси и се наслаждаваха на слънцето.
– Идеално място да държим пансиона под око – заяви Страйк и посочи към една от масите. – Пък и добре ще ми дойде чаша чай.
– Добре, аз ще поръчам – каза Робин. – Бездруго трябва да отскоча до тоалетната. Ти ли ще му се обадиш, или искаш аз да го направя?
– Аз ще му звънна – отвърна Страйк, седна на стол и извади телефона си.
Робин влезе в бара, а Страйк запали цигара и избра номера на „Алардис“ с поглед, прикован към фасадата на пансиона. Стоеше сред редица от осем високи червени сгради, някои от които бяха преустроени в малки пансиони с подобни извити в дъга тенти над входовете. Почти на всеки прозорец имаше безупречно бели тюлени завеси.
– Добро утро! „Алардис“ – отговори шотландка, чийто делови тон граничеше с раздразнение.
– Стив там ли е? – с небрежна увереност попита Страйк.
– Бари, ти ли си, сладурче?
– Да – отговори Страйк.
– Вече тръгна към теб – осведоми го тя. – Имахме само от малките, съжалявам. Само че ми направи услуга, Бари, не го задържай. Чакат го четири легла, на които да се сменят завивките, и го чакам да ми донесе прясно мляко.
– Дадено – отсече Страйк и тъй като не искаше да произнесе нито сричка повече, за да не би да издаде, че не е Бари, затвори.
– Там ли е той? – попита нетърпеливо Робин, когато седна на стол срещу Страйк.
Беше измила ръцете си в тоалетната, но още бяха влажни заради бързането ѝ да се върне.
– Не – отвърна Страйк и тръсна пепелта от цигарата си в розова метална кофичка, поставена на масата с това предназначение. – Доставя нещо на някого си наблизо и скоро ще се върне с мляко.