– Аха – промълви Робин и се обърна да погледне през рамо към тъмносинята тента на „Алардис“, на която името бе изписано със закръглени бели букви.
Барманът донесе два метални чайника и порцеланови чаши. Детективите пиеха чая си в мълчание; Страйк бе приковал очи към „Алардис“, а Робин към улицата „Гранд Парейд“. Изгледът към морето бе блокиран от широката пъстра фасада на входа към пристанището на Скегнес, която освен много други забележителности рекламираше оптимистично кръстено „Холивуд Бар енд Дайнър“ заведение. По „Гранд Парейд“ се движеха възрастни хора с инвалидни скутери. Разхождаха се семейства, ядящи сладолед. Болонки с рошави опашки, дебели мопсове и задъхани чихуахуа припкаха край стопаните си по топлите тротоари.
– Корморан – внезапно промърмори Робин.
Един мъж току-що бе завил откъм ъгъла по Скарбро Авеню с тежка пазарска чанта в ръка. Побелялата му коса беше късо подстригана над ушите, но над потното чело бяха заресани няколко по-дълги кичура. Отпуснатите обли рамене и гузното изражение му придаваха вид на човек, чийто живот бе сведен до неохотно подчинение. Същата тюркоазена фланелка, която бе носил на снимката с караокето, бе опъната над биреното му шкембе. Даутуейт прекоси улицата, изкачи трите стъпала към главния вход на „Алардис“ и след проблясък на слънцето върху стъкло, изчезна от поглед.
– Плати ли за това? – попита Страйк, изгълта остатъка от чая си и остави празната чаша върху чинийката.
– Да.
– Да тръгваме тогава – каза Страйк, пусна угарката си в металната кофичка и се надигна от стола, – преди да е хукнал на горния етаж да сменя чаршафи.
Прекосиха улицата толкова бързо, колкото Страйк можеше да върви, и се качиха по предните стълби, боядисани в бледосиньо. Кошници с лилави петунии висяха под прозорците на партерния етаж, а по стъклата на входната врата бяха налепени стикери, един от които осведомяваше, че това е резиденция с три звезди, а друг молеше гостите да си изтрият краката.
Звънтяща камбанка оповести пристигането им. Пустото преддверие бе тясно и стълбите, водещи от него, бяха покрити с мокет на тъмносиньо и зелено каре. Изчакаха край маса, отрупана с брошури за местни атракции, и вдишаха съчетание от пържена храна и силен освежител за въздух с аромат на рози.
– ... а Пола постави нови напоителни тръби в лехите си – изрече глас с шотландски изговор и от врата вдясно се появи жена с къса, боядисана в яркожълто коса. По средата на челото ѝ бе вдълбана отчетлива отвесна бръчка. Беше със сандали на „Доктор Шол“ на бос крак и с престилка с картинка на шотландска планинска крава върху тениска и дънкова пола.
– Нямаме свободни места, съжалявам – съобщи.
– Вие Дона ли сте? – попита Страйк. – Искаме да се видим със Стив.
– За какво?
– Частни детективи сме – отговори Страйк и извади от портфейла служебната си визитка. – Разследваме...
В този момент на стълбищната площадка до тях се показа ужасно дебела възрастна жена. Беше с розов клин и тениска с надпис „Колкото повече хора срещам, толкова повече заобичвам кучето си“. С шумно дишане тя заслиза странично по стълбите, уловила се с две ръце за парапета.
– ... случай с безследно изчезнал човек – довърши тихо Страйк и подаде визитката си на Дона.
Стив Даутуейт се показа зад жена си, натоварен с хавлиени кърпи. Отблизо тъмните му очи бяха кървясали и подпухнали. Чертите му бяха загрубели с възрастта и вероятно от алкохола. Поведението на жена му, картичката в ръцете ѝ и присъствието на двама непознати, които сега гледаха него, го накараха да спре на място, а тъмните му очи над купчината кърпи гледаха уплашено.
– Корморан Страйк? – промърмори Дона, като четеше картичката. – Вие не сте ли онзи...?
Затрудненото дишане на старата жена, стигнала едва до средата на стълбите, вече се чуваше съвсем ясно.
– Влезте тук – нареди полугласно Дона, като показа на Страйк и Робин стаята, от която бе излязла преди малко. – Ти също – тросна се на мъжа си.
Влязоха в малка обща стая с поставен на стената телевизор, рехаво заредена библиотека и нещастно на вид зеленолистно растение в керамична саксия. Вход с арка водеше към салон за закуска с пет нагъсто подредени маси, бърсани в момента от недоволна на вид млада жена с очила, която при вида на Дона мигом се разпъргави. Робин предположи, че са майка и дъщеря. Макар младата жена да бе тъмнокоса, а не руса, животът бе изрязал идентична бръчка на неудовлетвореност върху челото ѝ.