– Остави това, Кърсти – поръча рязко Дона. – Отнеси тези кърпи горе. И затвори вратата.
Кърсти безмълвно освободи Даутуейт от товара му и излезе от стаята, като шумно шляпаше с джапанките си. Вратата се хлопна зад гърба ѝ.
– Седнете – изкомандва Дона и Страйк и Робин послушно се настаниха на малко канапе.
Даутуейт остана прав със скръстени ръце и с гръб към телевизора. Лицето му бе леко смръщено, а очите му прескачаха от Страйк и Робин обратно към жена му. На слънчевата светлина, процеждаща се през дантелените завеси, косата му приличаше на снопчета тънка стоманена тел.
– Той е човекът, дето хвана Шакълуелския изкормвач – каза Дона на мъжа си, като кимна по посока на Страйк. – Защо си му ти? – Гласът ѝ стана едновременно по-висок и по-писклив. – Пак ли си хойкал с неподходящата жена, а?
– Какво? – рече Даутуейт, но беше повече от ясно, че прилагаше маневра за бавене и че я бе разбрал много добре.
На дясната ръка под лакътя Даутуейт имаше татуиран пясъчен часовник с обвита около него панделка с надпис „Никога не стига“.
– Господин Даутуейт – подхвана Страйк, но Даутуейт побърза да каже:
– Даймънд! Казвам се Даймънд!
– Защо го нарекохте Даутуейт? – поиска да узнае Дона.
– Съжалявам – извини се неискрено Страйк. – Грешката е моя. Рожденото име на съпруга ви е Стивън Даутуейт, както вие несъмнено...
Само че Дона очевидно не го бе знаела. Тя се обърна, смаяна, от Страйк към Даутуейт, който беше замръзнал с леко отворена уста.
– Даутуейт? – повтори Дона. – Ти ми каза, че фамилията ти е била Джакс!
– Аз...
– Кога си бил Даутуейт?
– ... отдавна...
– Защо не ми каза?
– Аз... какво значение има?
Камбанката отново издрънча и се чу как в преддверието влязоха група хора. Все още шокирана и гневна, Дона излезе навън да провери какво искат, а сандалите ѝ с дървени подметки чаткаха по плочките. В мига, когато тя излезе, Даутуейт се обърна към Страйк.
– Какво искате?
– Наети сме от дъщерята на доктор Марго Бамбъро да разследваме нейното изчезване.
Онези места от лицето на Даутуейт, които не бяха зачервени от спукани капиляри, побеляха.
Огромната възрастна жена, която бе слизала по стълбите, сега влезе в стаята и широкото ѝ невинно лице демонстрираше пълен имунитет към атмосферата вътре.
– Накъде е аквариумът с тюлените?
– В края на улицата – дрезгаво отвърна Даутуейт. – Завийте вляво.
Тя отново излезе от стаята. Камбанката отвън издрънча.
– Чуйте – бързо заговори Даутуейт, когато шумът от стъпките на жена му отново се усили. – Губите си времето. Не знам нищо за Марго Бамбъро.
– Поне не бихте ли прочели някогашните си показания пред полицията? – помоли Страйк и извади копие от вътрешния си джоб.
– Какво? – попита появилата се отново в стаята Дона. – Какви показания пред полицията? О, за бога! – изпъшка, когато камбанката издрънка отново и тя зачатка навън от стаята, като викна към стълбите нагоре: – Кърсти? Кърсти!
– Онова с лекарката – погледна Даутуейт към Страйк с кървясалите си очи – се случи преди повече от четиресет години. Никога не съм имал представа какво е станало.
Дона пак се появи забързана.
– Кърсти ще обслужва външната врата – съобщи тя и изгледа гневно съпруга си. – Ще се качим горе. Апартаментът „Лохнагар“ е празен. Не можем да идем в нашия – добави тя по посока на Страйк и Робин и посочи към сутеренния етаж. – Внуците ми са долу, играят на компютърни игри.
Даутуейт подръпна крачолите на панталона си и хвърли отчаян поглед навън през дантелените завеси, като че обмисляше бягство.
– Хайде – изкомандва яростно Дона, а той възвърна покорното си изражение и последва жена си през прага.
Докато се качваха по стълбите, застлани с кариран мокет, се разминаха с Кърсти, насочила се към партерния етаж. Страйк се придвижваше с мъка, като силно се облягаше на парапета. Горещо се надяваше апартаментът „Лохнагар“ да е на първия етаж, но остана разочарован. Явно бе кръстен на планината в Шотландия и както подсказваше името, бе на върха на пансиона с гледка към задната част на сградата.
Мебелировката вътре беше от евтин чам. Кърсти бе подредила кърпите под формата на целуващи се лебеди върху кафявата покривка на леглото, която бе в тон с тапетите в кафяво и тъмнолилаво. От монтирания на стената телевизор висяха кабели. В ъгъла на ниска масичка имаше пластмасов чайник, а до него – преса за гладене на панталони. През прозореца Страйк най-сетне зърна морето: ярка златиста ивица ниско между сградите, пречупвана през мъглата, създавана от тюлените завеси.