– О, горкичкият той – промърмори Дона. – Прероденият Исус Христос. Ти мразиш да ходиш на лекар. Шест пъти за две седмици?
– Стига бе, Дона – умолително измънка Даутуейт. – Чувствах се зле! Отгоре на всичко от полицията изкараха, че съм я бил преследвал. Просто не бях добре със здравето!
– Купували ли сте ѝ... – започна Страйк.
– ... шоколадови бонбони? Не! – вече силно възбуден, отсече Даутуейт. – Ако някой ѝ е пращал бонбони, вървете него да издирите! Не бях аз! Обясних на полицията, че никога не съм ѝ купувал нищо, нещата не стояха така...
– Свидетели твърдят, че сте били разстроен и вероятно ядосан при последното си посещение при доктор Бамбъро, когато сте излезли от кабинета ѝ – отбеляза Страйк. – Какво се случи тогава?
Дишането на Даутуейт се беше ускорило. Внезапно той впери очи в тези на Страйк почти агресивно.
Страйк имаше опит с езика на тялото на заподозрени, които копнеят да се разтоварят от бремето си без значение от последиците, и внезапно усети, че Даутуейт е на ръба да направи разкритие. Би дал всичко да можеше да го вкара в тиха стая за разпит, но както се опасяваше, скъпоценният момент бе съсипан от Дона.
– Отхвърлила ти е авансите, нали? Какво си въобразяваше, Стив? Че неуспял търговски пътник като теб ще има шанс с лекарка?
– Изобщо не съм я свалял! – извърна се Даутуейт към жена си. – Отидох там по здравословни причини, не бях на себе си!
– Като разгонен котарак е – каза Дона на Робин. – Пред нищо не би се спрял, че да си получи своето. Приятелката му се самоубила, а той го е използвал, за да си бъбри със сестри и лекарки...
– Не съм, болен бях!
– Онова последно посещение... – подхвана отново Страйк.
– Не знам за какво приказвате, нямаше нищо. – Сега Даутуейт избягваше да поглежда Страйк в лицето. – Докторката просто ме посъветва да си гледам живота.
– Сякаш имаш нужда от съвет за това, мързеливецо – процеди Дона.
– Може би, след като не се чувствате добре, госпожо Даймънд – направи опит Страйк, – ще е по-добре да говорим насаме със Стив...
– А, не! – заяви Дона. – Никакви такива! Искам...
Тя избухна в сълзи, захлупи лице в дланите си, раменете ѝ се разтресоха.
– Ще чуя всичко сега... последен шанс...
– Дона – промълви умолително Даутуейт.
– Недей – изхлипа тя помежду пръстите си. – Да не си посмял.
– Нека сега – обади се Страйк с надеждата да се върнат по-късно на последното посещение при Марго – поговорим за алибито ви при изчезването на доктор Бамбъро.
Дона хлипаше, по лицето ѝ обилно се лееха сълзи и сополи. Робин грабна салфетка от подноса до чайника и ѝ я подаде.
Смирен от страданието на жена си, Даутуейт се остави Страйк да го поведе през несигурното му алиби за въпросната вечер. Все така се придържаше към версията си, че седял незабелязан от никого в кафе и оглеждал във вестника обяви за жилище под наем.
– Исках да се махна от всичките клюки по повод Джоана.
– Значи, желанието да се преместите не е било породено от нещо, случило се между вас и доктор Бамбъро при последното ви посещение? – попита Страйк.
– Не, откъде накъде? – отвърна Даутуейт, като все така избягваше да поглежда детектива.
– Отказа се от нея, а? – попита Дона иззад мократа салфетка, с която бършеше очите си. – Разбрал е, че се е изложил като последен глупак. Като с онова девойче от Лийдс, нали, Стив?
– Дона, по дяволите...
– Забравя, че не е оня нахакан младок от едно време – обърна се Дона към Робин. – Заблуден тъпчо такъв – изхлипа отново.
– Дона...
– И тъй, преместили сте се в Уолтъм Форест... – подсказа Страйк.
– Да. Полицията. Репортерите. Беше ад – кимна. – Да ви кажа право, минаваше ми през ума да сложа край на всичко...
– Жалко, че не си го направил – злостно изрече Дона. – Щеше да спестиш на всички ни много време и ядове.
Сякаш не бе чул това и като игнорира възмутеното изражение на Даутуейт, Страйк попита:
– Кое ви накара да заминете за Клактън он Сий? Роднини ли имате там?
– Нямам роднини, израснах в приемно семейство...
– О, някой да му даде цигулка, че да ни разплаче – вметна Дона.
– Ама е истина, нали? – избухна Даутуейт за пръв път с неподправен гняв. – Позволено ми е да кажа истината за собствения си живот, нали? Просто исках да работя в курортното селище, защото умея малко да пея и изглеждаше като забавен начин да си печеля прехраната...
– Забавен – промърмори Дона. – На теб ти дай да се забавляваш, Стив...
– И щях да се махна от хората, които се държаха, сякаш съм убил някого...
– И не щеш ли, още една замина... в басейна... – отново се намеси Дона.