– Много добре знаеш, че нямах нищо общо с удавянето на Джули!
– Че откъде да знам? Не съм била там! Случило се е, преди да се познаваме.
– Показах ти статията във вестника! – разпалено заяви Даутуейт. Обърна се към Страйк. – Няколко приятели бяхме седнали да пийнем в нашето бунгало. Аз и няколко момчета играехме покер. Джули беше уморена. Тръгна си, преди да сме довършили играта. На път към бунгалото си минала покрай басейна, подхлъзнала се в тъмното, ударила си главата и...
За пръв път пролича, че Даутуейт е истински разстроен.
– ... удавила се. Никога няма да го забравя. Никога. На другата сутрин, като чух виковете, изтичах навън по долни гащи. Видях тялото ѝ, като я извадиха от басейна. Такова нещо не се забравя. Беше съвсем млада, на двайсет и две... Родителите ѝ дойдоха и... ужасно беше. Ужасно. Не съм си и помислял, че някой може да си иде така. Подхлъзване, препъване и... Кандидатствах за работа в Инголдмелс Бътлинс, недалече от тук. И така се запознах с Дона – каза той и хвърли тревожен поглед към жена си.
– Значи, това, че сте напуснали Клактън он Сий и отново сте си променили името, няма нищо общо с факта, че е дошъл мъж, на име Оукдън, да ви разпитва за Марго Бамбъро? – попита Страйк.
Дона рязко вдигна глава.
– О, боже мой, и това с Джули ли е било лъжа?
– Не е лъжа! – повиши глас Даутуейт. – Казах ти, че с Джули се бяхме скарали няколко дни преди да умре, казах ти го, защото се чувствах ужасно виновен след това! Този човек... как казахте, че му е името? Оукдън? Той се появи и каза, че пише книга за изчезването на доктор Бамбъро. Обиколил всичките ми колеги, говорил им за мен, разправял, че съм бил заподозрян и че съм си сменил името, което ме изкарваше някакъв пълен мошеник и престъпник. Джули ми беше сърдита, защото не ѝ бях казал...
– Няма що, този урок си го научил, нали, Стив? – тросна се Дона. – Тичаш и се криеш, само това знаеш ти, а като бъдеш разкрит, изнизваш се и намираш друга жена, пред която да хленчиш, докато и тя не те разбере колко пари струваш...
– Господин Даутуейт – намеси се Страйк и прекъсна Дона, – искам да ви благодаря, че ми отделихте време. Знам, че съживяването на тези събития е било шок за вас.
Робин, смаяна, погледна Страйк. Не беше възможно той да изоставяше интервюто сега. Семейство Даутуейт (или Даймънд, както се приемаха) изглеждаха също така изненадани. Страйк извади втора визитка от джоба си и я подаде на Даутуейт.
– Ако си припомните нещо – каза детективът, – знаете къде да ме намерите. Никога не е прекалено късно.
Татуировката на ръката на Даутуейт се раздвижи, когато се протегна да вземе картичката.
– С кого още сте говорили? – попита Даутуейт.
Сега, когато изпитанието му бе приключило, той като че не желаеше края му. Може би, предположи Робин, се боеше да остане насаме с жена си.
– Със съпруга на Марго и семейството – отвърна Страйк, като следеше за реакцията на Даутуейт. – С колегите ѝ, които още са живи. Доктор Гупта. Една от рецепционистките, Айрийн Хиксън. Сестрата, Джанис Бийти...
– Колко хубаво – обади се Дона. – Сестрата още е на линия, Стив...
– ... с бившето гадже на Марго, с най-добрата ѝ приятелка и с няколко други хора.
Даутуейт, който бе пламнал при забележката на жена си, попита:
– А с Денис Крийд не ли?
– Още не – отговори Страйк. После премести поглед между съпрузите. – Благодарим, че ни отделихте време. Оценяваме го.
Робин се изправи.
– Съжалявам – каза тихо тя на Дона. – Надявам се да се почувствате по-добре.
– Благодаря – промълви Дона.
Когато Страйк и Робин излязоха на площадката, чуха възобновените крясъци зад вратата на апартамента „Лохнагар“.
– Дона, душичко...
– Не ми казвай душичко, мръснико проклет!
– Нямаше смисъл да продължаваме – тихо поясни Страйк, като слизаше по настланите с кариран мокет стълби също тъй бавно като дебелата старица преди малко. – Той няма да го каже в нейно присъствие.
– Какво да каже?
– Ами тъкмо това е въпросът, нали? – подхвърли Страйк под съпровода на виковете на съпрузите.
65
Както кораб, плаващ из широкия океан,
насочил своя курс към бряг далечен,
бива препятстван от насрещни ветрове
и губи скорост по вълните бурни,
така и аз мъчително се движа по този дълъг път
и от посоката се отклонявам, но нивга не я губя.
– Гладен съм – обяви Страйк, когато излязоха на слънчевия тротоар пред „Алардис“.